...Смъртта дохожда, девойко свилокоса,
смъртта дохожда, печална и прекрасна,
с разперени крила.

Бях болен и самичък.

Нощта надничаше през прозореца отворен
и скоро щеше да заспива.
Аз мислех за тебе, моя радост,
за теб и нашата любов.
Внезапно кандилото замига: кой го духа?
- Из мрака се открои, прекрасна и печална,
смъртта с разперени крила.
Смъртта ме гледаше с тъмен поглед,
безшумно тя пристъпи, повдигна се на пръсти,
готова кандилото да духне...
Смъртта ме гледаше с любовен поглед;
аз мислех за тебе, мое щастие,
за теб и нашата любов.
Тя чакаше. Мълчание и скръб.
И тихо прозвуча във мрака арфа:
душата ми за тебе възрида.
Смъртта разбра и трепна:
повдигна тъмни взори тя, въздъхна и безшумно
във мрака се изгуби...

Нощта бе веч заспала; кандилото гореше;
аз мислех за тебе, моя радост,
за теб и нашата любов...

върни се | съдържание | продължи