Умира побледнелий ден, мечтателно загледан
в нощта, която иде.
          Ела -
нощта полека си размахва черните крила,
посипани с брилянти и рубини.
Ела да гледаме: ще трепне рамене нощта и ще погине
на ясните звезди злочести блян...

 

(И тихо тя пришепна ми през сънена омая:
„Аз искам да не зная“...)

И ето: почва листопада от звезди;
(А тя заспа и нищо не дочака...)
И ето: огнени брезди
изчезват смаяни във мрака
с въздишките на ненадейна скръб.

 

(И трепнала насън, през сънена омая
тя шепне ми: „Аз искам да не знам“...)

върни се | съдържание | продължи