П л о в д и в,   с р я д а,   28   о к т о м в р и й   1881

         ДНЕС ЩЕ СЕ РАЗГЛЕДВА В ОБЛАСТНОТО СЪБРАНИЕ ЗАКОНОПРОЕКТЪТ ЗА ПЕЧАТЪТ и ний мислим, че е наша голяма обязаност на публицист да изкажем и тоя път възрението си върху тоя толкова важен предмет.
         Още при първий поглед тоя законопроект върху   с в о б о д а т а   (!?) на печетът не ни направи добро впечатление.
         Тоя законопроект обусловлява издаванието на вестниците и периодическите списания у нас с разни формалности, колкото безполезни, толкова и недостолепни за един свободен печат.
         Според тоя законопроект всяко едно неодобрително изражение към действията на това или онова правителствено учреждение, всяка строга критика на тая или оная неправилност в управлението се сматря като престъпление и подлежи на съдебно преследвание.
         Ако един вестник например си позволи да нападне строго някой начин на действие на един чиновник или на едно учреждение, то това ще се счита като стремление да се дискредитира правителството; това ще бъде   з л о д е я н и е!
         Не можем също да разберем защо са написани 16 и 17 членове от законопроектът. Из пръв поглед тия членове се гледат като безвредни и незначущи нищо за свободата на печатът. Но не стесняват ли тии свободата на съвестта? Не турят ли силна преграда на свободата на мнението на един писател, моралист, когато той би поискал да погледне критически върху някои предразсъдки груби и безсмислени, но осветени от времето? Как ще може да се говори върху някои зарази, които гризат като червеи нашето общество, върху някои заблуждения, които затъмняват умовете и съместите, ако самото споменувание за тях ще се гледа като докачение на общата, установената нравственост; като оскърбление на някое религиозно вярвание, което здравий разум отдавна е осъдил?
         Законопроектът ни говори за наказания по нанесение оскърбление на чужди владетели чрез печатът. Какво значи това? Защо непременно само печатът да бъде обязан да говори с уважение за някои владетели, които с поведенията си правят да ги ругаят по улиците? Как можем например да говорим ний с уважение за Батенберга?
         Коя сила на светът ще застави един честен редактор да не зачерни името на оногова, който зачерни името на България? Какъв е тоя закон едностранчив, несправедлив и противонационален? Каква е тая свобода на печатът?
         Както дотука споменатите членове, така и повечето от осталите са написани в дух, противен на демократическите начала, на нашите нужди, на нашите стремления.
         Компиляторите на тоя законопроект са забравили, че ний сме българи и че ний нямаме друго средство за осветление на общественото мнение, друга пътеводна звезда освен вестниците; тии забравят, че в цялата страна има само два-три вестника, които са едничките контролери невидими, бдящи, безжалостно бичующи всяко злоупотребление, извършено въз народът, който заплаща тия вестници да служат на неговите интереси.
         Ако се задуши свободното изражение на вестниците, ако се тури един редактор в нуждата да прекарва през умът си хиляди способа как да изкаже една неприятна истина за правителството от страх да не би да шокира чувствително ухо на някой чиновник и да го предадат на съд, нещо, което винаги е съпряжено с безбройни главоболия и мизерзности, то тогава ний не щем да имаме свободен печат, а органи на правителство, които да благодумствуват и да пеят имни, когато потрябува гръм от негодувание!
         Тоя законопроект трябува коренно да се измени и да се направи безвреден. Стеснението на печатът има следствия хиляди пъти по-лоши, отколкото няколкото неудобства, които представя съвършено свободний печат.

[Вестник „Народний глас“, Бр. 236 от 28 октомври 1881 г.]

върни се | съдържание | продължи