Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Цветове

 

 

 

         Някога аз живеех в един отдалечен, полумрачен двор. Аз бях сам и дъждът, който падаше тихо, ме е развеселявал. Дърветата в тъмнината съзерцавали мълчаливо далечния хоризонт. Синьото момче почукало на прозореца и си отишло.
         Нима аз съм забравил синьото момче? През лятото аз бях го намерил веднъж, една година по-късно, в някакъв голям и шумящ парк. Синьото момче ми каза своето име и аз се усмихнах. Аз бях вече твърде много покварен и някогашните въздишки бяха отдавна заглъхнали. Все пак аз можех да се радвам все още на дърветата, големи в здрача на парковете. Залезът имаше върху мен едно убийствено въздействие. Аз не плачех вече, но красотата сега не можеше да се отдели от моята неврастения.
         Помня, че когато ние се напихме и виното беше размесено със слънце и - малко нещо - със сълзи. Изглеждаше слънцето да залязва в прозрачната бутилка, златночервена от виното. По-късно мастиката даваше също такива отблясъци в една оранжева чаша.
         Докато слънцето залязваше бавно, синьото момче ми изглеждаше вече оранжево.
         - Това беше кръчмата, която аз обичам, а най-вече залеза. Защо аз страдам? Вижте, моите ръце търсят да помилват въздуха над едно море. Аз чакам...
         Той ми говореше отново за дърветата и една яхта, която пътува на залез слънце върху зелените и прозрачни вълни. Той ми говореше за големи, плачущи звезди над един самотен и мълчалив връх. Ние бяхме в най-пустите и най-мрачните кръчми. Ние пихме най-силните и най-отровните питиета. Спяхме край един канал, дълъг и черен, когато трябваше да се забравят мостовете.
         О, моите болести на новопокръстен. Нима сега всичко това се е вече свършило?
         ...Оранжево.
         Спомням си за „Безумната девственица“ на Рембо - този, когото обичам най-много и от когото не мога да се освободя. Колко сълзи, наистина! Аз няма да ги изплача никога.
         Синьото момче. То сега няма никакво перо на шапката. Не е син дори неговият панталон. Синьото момче се усмихва обаче. Как е болна сега неговата усмивка на пияница.
         - На хоризонта сините оттенъци преминават бавно в оранжеви, за да възтържествува накрай черният цвят.
         Цветове. Може ли едно синьо момче, когато стане мъж, да бъде войник - с кафяви дрехи и ботуши, които са прашни?
         Синьото момче не съществува.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]