Непознатият

         Искам да ви разкажа за моите срещи с един непознат. Аз не скучаех в моята малка стая. Вазата пазеше от дълго време две рози, които сега бяха вече увехнали. Хотелът изглеждаше мой дом. Неговите посетители ми бяха близки, без да ги познавам. Една жена в червена дреха стоеше на стъпалата към четвъртия етаж през деня.
         Аз обичам улицата, която виждам отвисоко. Момичето долу върви и свири с уста. Камионът излиза добродушно от стария кафяв гараж. Количкарите със своите широки зелени колички ме привличат... Непознатият не беше още дошъл.
         Най-напред аз го срещнах в тъмнината до стария мост, под дърветата. Часът беше два през нощта. Аз бях сам и търсех приятелската врата на някоя кръчма. Той стоеше в най-черния мрак под едно голямо и самотно дърво. Изглеждаше, че самото стебло се раздвижва, когато той извика полека името ми. Аз се спрях и ние се погледнахме в мълчание. Неговата шапка в тъмнината ми напомни персийска чалма. Очите му горяха болезнено и ме съзерцаваха неподвижни.
         По-бързо, отколкото очаквах, непознатият се отдалечи, като промърмори едва чуто някакво извинение.

         *  *  *

         Трябва да призная, че ме е страх. Някой върви по следите ми, дебне ме. Сигурен съм, че непознатият ме наблюдава. Аз не мога да открия присъствието му, но и през деня - неочакваното, внезапно мълчание беше негово, зная това. Поне да говореше нещо. О, да можех да го видя отново.

         *  *  *

         Влизах в кръчмите, сякаш отивах на поклонение. Не мислех, че печалните, изкривени момичета от ъгъла са някакви проститутки. Танцувал съм, бил съм пиян. Някой ме целуваше по устните...
         В тоя мрак чувствам още по-осезателно неговото приближаване. В моята стая призори вече се очертават неговите контури. Кой е той?
         Увехналите рози, жената на високите стъпала, безкръвният залез - цялата тая болезнена, мрачна красота издаваше неговото мълчаливо присъствие... Той сигурно е много красив - о, но той е непоносим, убийствен.

         *  *  *

         Най-сетне. Аз го видях. Какво ужасно откритие.
         Непознатият ме гледаше мълчаливо в тишината на бавното разсъмване. Той сваляше безмълвно своята висока шапка. Той застана неподвижен до моето вдървено лице и аз слушах, усещах сега неговото уморено и равномерно дишане...
         Той поразително приличаше на мене. Едва ли някой би могъл да ни различава. Но аз разбирам, че той вече не знае да говори. Очите му са красиви, неподвижни, болезнени - и дишат. Животът не може да създаде тоя образ. Той идва от смъртта.
         Господи, ти виждаш, че неговото лице се разяжда от вътрешна язва; но то е много красиво... Ти виждаш, Господи, че аз съм вече сам, на дъното на тая бездна, която се нарича твой свят - и за не мога да се повдигна. И ти си безкрайно далече, безкрайно - необходим...
         - Никой не е останал жив след една такава среща.
         Аз я преживях.

         *  *  *

         Сега аз не живея в хотел, а в един двор. Криновете разговарят с мене, също и гъските. Нашите отношения са съвсем прости, но аз съм радостен, отдавна не съм си спомнял за непознатия.

         *  *  *

         Тази нощ сънувах непознатия. Той се отдалечаваше на кон, заплашвайки ме. Сега разбрах кой е той. Това съм самият аз... Но той е вече много различен. Ние враждуваме на смърт. Сега той не е красив, както преди. Само е станал още по-мрачен и по-упорит.

         *  *  *

         Помогни ми да не падна поразен, Господи!

върни се | съдържание | продължи