В самота

         Аз седя върху дървеното и пътро легло с един голям бял лист на коленете. За подложка ми служи един голям стар тефтер, където аз съм записвал в различни времена много весели или красиви мисли. Над мен таванът, остарял, напукан, показва своите стари български украшения от лакирано дърво. Аз виждам нарисуваните цветя. Под мен един килим, пъстър от звезди и птици, дъжд върху прозореца. Аз съм сам.
         Спомням си.
         Най-напред момичето, което вървяло тихо под дъжда и пеело. То спирало всяка вечер пред едно дървено човече на улицата и се усмихвало радостно.
         - Ето, това е нашата кръчма - казвало.
         Дърветата били големи и слушали. Можело да се види златният акордеон. Един цигулар танцувал със своята малка кафява цигулка и свирел румба. Жените пеели.
         Когато трамваят звънял отделече и стражарят вървял тихо по тъмния кръстопът, вратата на кръчмата се отворила... и ето, едно момче. Със синя шапка и малко червено шалче на врата, със златно лице. Как странно. Очите му се усмихвали скръбно. Било тъжно над хоризонта.
         Саша.
         Тук аз виждам отново дървения таван със стари български украшения по краищата. Помислих си внезапно, че не ще мога да понасям дълго тази самота. Аз съм сам сега, наистина. Какво струват дърветата и звездите, и тъмният дъжд?
         В здрача бавно ми дохождат две сенки. Едно момче и едно момиче. Аз ще мисля за тях. - Може би така няма да съм повече сам, нали?
         Спомени.
         - Мили мой - казвало момичето. - Аз те чакам всяка вечер пред тази стара кръчма и ти се усмихвам отдалече. Ти си винаги пиян, мили, и твоите очи са мокри от дъжда. Трябва ли да се каже, че моите очи също са мокри, само че от сълзи... Не от дъжда, мили мой! Аз плача.
         Тогава момчето излязло от кръчмата озадачено и не казало нещо. Момчето и момичето вървели дълго по тъмните улици. В една градина те се спрели безшумно. Те се целунали, без да щат, - и колко красиво било да бъдеш до едно малко червено шалче и до една синя шапка в тъмнината, под едни устни, които се усмихват унесено.
         Мили мой!
         И ето, минало време. Момчето е било вече в една казарма навярно. То забравило.
         Саша.
         Момичето пожълтяло в здрачните стаи, без да се усмихва.
         - Аз ще помня винаги твоите усмивки и твоите погледи. Коктейлите или виното в едни големи прозрачни чаши. Залезите, твоите ръце - тъмни, тъмни. Аз ще слушам винаги един глас, който казва отдалече едва чуто - „ангел“. Ти беше винаги пиян и ето сега те няма. А дърветата стоят в тъмнината под дъжда. Червеното шалче, червеното шалче. Трябва ли да се пее „не ме забравяй“ - никога, никога!... Трябва ли да се плаче?
         Ти не помниш вече моя припадък върху снега. Как странно. Но аз ще мисля винаги за тебе...
         Старият таван от лакирано дърво скърца. Тук е още по-тихо. Няма да пиша повече тази вечер. Става тъмно.
         Нека сме отбележили винаги един спомен.

върни се | съдържание | продължи