Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЕСЕН

 

 

Гората съхне в есента.
Вървя без шум по тясната пътека,
затрупана със паднали листа.
Пред мене голи - клоните - стърчат,
безсилно устремени към простора,
към слънцето с последен зов за нежност.
А злият вятър безпощадно,
жестоко къса златните листа
частици от плътта
на дърветата - още млади,
и още живи, жадни за живот.
О, тия жълти, есенни листа,
които падат, падат без протест,
без сила, без живот!...

 

Безмълвни дървеса - есенен лес,
не е ли тежко да ти вземат всичко?
Да те оставят тъй - ограбен, сам,
без слънчев лъч, без песен, без утеха?...
О, тая скръб на есента!
Това мълчание!
И тая пустота
нахлуха постепенно във душата!
И тоя вятър зъл
навлязъл сякаш в жилите.
И там -
угасил пламъка на младостта,
разпръснал силите,
задушил всеки порив и възторг!...

 

Вървя унесено под слитащи листа.
Вървя - предаден цял на есента...
Една ли само есен стига,
за да се скъса здравата верига
между света
и моето сърце? -

 

Над мене избръмчава аероплан,
политнал нашироко из простора.
Във тишината, в есента
шумът на мощния мотор
звучи като прекрасна, бодра песен. -
Разбужда мислите, сърцето;
раздвижва, буди и кръвта. -

 

Животът е далеч от есента...

 

Излизам бавно от гората -
отново ободрен и весел.
При теб се връщам, неспокоен град.

 

Далеч от всяка есен!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]