ХАОТИЧЕН СПОМЕН

Вървях и страдах от горещо слънце,
самият въздух пареше очите ми.
Но аз съзирах полутъмна кръчма
и стар тезгях, и шарени бутилки.

Наливах бавно във прозрачна чаша
златисто питие, което свети.
Часовникът ме гледаше внимателно,
със нисък глас за нещо ме съветваше.

Аз плачех уморено и усмихвах се.
А привечер дохождаха нехайно
мъже с големи, сребърни хармоники
и свиреха на пиещи момичета.

Аз исках да танцувам, а пък пеех.
И някой дълго милваше ръцете ми,
целуваха ме непознати устни.
Очи ме гледаха, мълчеха, искаха.

Как да забравя тоя весел хаос?
Не искам да забравя и не мога.
Аз търся пак да страдам от усмивки,
от танц, от слънце, от далечни погледи.

Но сам ли съм сега?... Ох, нищо от това.
Ще се помъча да изглеждам радостен.
Ще заживея може би спокойно
и ще обикна поне малко хората.

върни се | съдържание | продължи