Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

КРЪГ

 

 

I

 

Аз ще притисна този син фенер
до своето изхабено сърце.
Нощта тежи, задушва ме мъглата,
но аз ще се прегръщам и ще тичам с вятъра.

 

През моста - легнал тежко като труп -
аз ще премина весело във мрака.
И нека зданията ме затрупат.
И нека вятърът над мене плаче.

 

Тогава ще издъхне моят стих.
Строшеното сърце ще скръцне плахо.
Защо, кажи, се доверих на тях!
Защо повярвах в хората тогава!

 

О, те разкриха нежността в душата ми.
Погледнаха я плаха - и отминаха.
Сега угасвам под фенера син -
безкрайно, за прегръдката на вятъра.

 

 

 

II

 

 

Мъглата е притиснала града.
Задушила е лампите и къщите.
И аз вървя самичък във студа
и със мъглата тихо се прегръщам.

 

Пред мен е пак замисленият мост,
където сенки ледени и черни
в мълчание прииждат като гости
на старата мъгла и на фенерите.

 

Навярно те си мислят като мен,
че тук ги чака близък и огнище.
Но чуйте мойта вечерна въздишка
и отминете в мрака примирени.

 

Мъгла, стегни се, милвай ме безмълвно.
Прегръщай ме със нежност,
аз сам стоя, аз сам угасвам мълком
под бледите огньове на фенерите.

 

Мъгла и мост, и тежка тишина.
Нощта измръзна бледна и сурова
и сякаш съм в безкрайна равнина
изгубен във далечните огньове.

 

 

 

III

 

 

Калта блести в огромни отражения.
Дъждът задушва тъмните къщя.
Фенерите треперят над студените
безкрайни тротоари във нощта.

 

Аз ще притисна мокрото палто
и пръстите ще впия във палтото си.
Нощта, нощта, огромния простор,
трамваите от дъното връхлитащи...

 

Убийте ме! Дъждът ми взе очите
и сляп ще удрям в тъмните стъкла.
Отваряйте! Аз нямам нищо, никого.
Отваряйте на мен и на нощта!

 

Един стражар ще дойде в пустотата
гърба ми да продупчи със ботуш.
Калта, дъжда, просторите общирни,
и аз вървя безкрайно във нощта.

 

 

 

IV

 

 

А в кръчмата едно момиче пак
унесено ще седне до тезгяха.
В косите му ще трепка весел сняг.
И то само ще се усмихва плахо.

 

Един огромен мъж ще се изправи
и ще удари лампите с юмрук.
Ще позвънят прозорците сподавено.
Часовникът ще скръцне - скръбен звук.

 

А вън снегът в мълчание ще пада,
ще милва мирно тихите къщя.
И хората край лампите със радост
ще минат, ще потънат във нощта.

 

В настръхналата кръчма, към тезгяха,
там сянката на мъж без шум пълзи.
Едно само момиче тръпне плахо.
Усмихва се с две стихнали сълзи.

 

 

 

V

 

 

Тогава беше чистота и сняг.
Блестяха снежни пропасти в простора.
От къщите струеше светлина
и със снега трептеше върху хората.

 

Звънтеше долу, пееше трамвай
и молеха се сребърните жици.
Каруците, като огромни птици,
по улиците плаваха безкрай.

 

Аз слушах как отвсякъде тупти
един могъщ и неспокоен ритъм
и в мен със шум се раждаха звезди,
и пееха възторжено гърдите ми.

 

Тогава беше чистота и сняг.
Аз гледах с нежност улици и хора.
От къщите струеше светлина.
Снегът туптеше тихо по прозорците.

 

 

 

VI

 

 

Аз никога не ще забравя
за светлото, което бе.
Ще гасна сам безмълвно в здрача
загледан в чистото небе.

 

Ще тръгна някога бездомен
във есенната тишина.
Над мене ще трепти огромна,
спокойна златна ведрина.

 

Когато лете падне мрак
пред къщите заспали мирно.
Ще спра в мълчание и пак
със тих възторг ще ти подсвирна.

 

Ти никога не ще разтвориш
безмълвния прозорец, знам.
И аз във здрача ще говоря
със вечерната тишина.

 

Ще натежат звезди огромни,
ще слезе жълтият простор
и аз насън ще си припомня
за някогашния възторг.

 

Аз няма никога да плача
за светлото, което бе.
Ще гасна сам безмълвно в здрача
загледан в тъмното небе.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]