Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СТАРЦИ В ГРАДА

 

 

I

 

Във стаята е здрачно и безмълвно.
И светлината във стъклата гасне.
А старият бюфет израства
и уморено потъмнява в ъгъла.

 

Столовете полека се отдръпват
с повехналата маса към стената,
и старите пердета с кръпките
във здрачината светят пред стъклата.

 

А в мълчаливата, умислената привечер
тя пак седи във стаята до огъня.
И очилата й изкривени
над старешките скути светят кротко.

 

Иглите пак играят във ръцете й.
И тихата старица се усмихва
на пожълтелите пердета,
на стаята, позната от години.

 

Вратите остарявали и скърцали.
И вече подът стар е, и протрит е.
А все така нощта безмълвно
посреща тя сама, в ръце с иглите.

 

Старицата... Аз знам, дори животът й,
когато гасне със деня в стъклата -
тя пак ще се усмихва кротко
с иглите си в ръце и с очилата...

 

 

 

II

 

 

Вие не знаете старата къща
с изкривен комин и прозорче.
Кротко присядали в малкия двор
котки под вишната.

 

Кротко приказвали в здрача дърветата.
Врани по стряхата дремели...
- Приказки стари, и сънища привечер,
някога, някога...

 

- Аз пожълтявам безшумно в града.
Като дънер напукан от времето,
в здрача съм сам, старецът - отдавна -
с остарели ръце...

 

Вие не познавате кротките старци,
озарени от огъня привечер.
Те виждат прозорчета малки и къщички
и кимат със дални към здрача.

 

- Аз не знам. Не желая. Не мисля. Отдавна
към земята се привеждам безшумно...
Сънища... бил съм дете... ах, някога...
Кротките, заспиващи старци.

 

 

 

III

 

 

О, тези стари хора от града,
които вече никого не виждат.
Когато капе в здрача дъжд,
те разговарят само със часовника.

 

До огъня те тихичко присядат
и се заглеждат кротко във потона.
И виждат здрачен вятър и листа.
И си припомнят детството отдавнашно...

 

И привечер, когато няма никой,
те тихичко се кръстят пред иконата,
усмихват се и кротко до прозореца
задрямват в здрача.

 

 

- - -

 

 

А вън градът, вбесен, гърми и тътне.
И ден, и нощ тресат се с гръм паважите.
Тълпите стенат в мрака...
И безкрайно въртят се колела, гърмят събития,

 

 

 

IV

 

 

- - -

 

 

Нека не ги смущаваме с хроника -
самотните, тихите.
Нека спокойно заспят в здрачината,
с неподвижни ръце.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]