Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

***

 

 

Луната на прозореца дохожда,
когато спрат стрелките на часовника.
Луната слиза върху златен облак
и сяда на корниза срещу тебе.

 

Луната е студена като мене,
но ти не си ме виждал нощем никога...
Аз се катеря бавно по стената,
ръцете ти докосвам и мълча,
безмълвен и студен като луната.
Тогава ти не трябва да се движиш...

 

Луната скита само в тихи нощи.
Нали не си я виждал през деня?
Но през деня аз сам съм като нея -
едно безкрайно бледо отражение,
едва забележимо и ненужно.

 

В безмълвна нощ аз искам да ме видиш,
да слезеш върху мене, но не знам
от твоето докосване дали
не ще се свърша като лунен дим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]