МОСТ

На стария огромен мост,
където хората минават във мълчание
сред трясъка на грозните коли;
на стария, огромен мост
във вечерния мрак
стоя и гледам как
в далечните мъгли
на изтока
без шум се ражда лунното сияние...

- На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта.
Водата на канала -
мътната, студената вода
влече надолу трепетните
отражения на лампите - безкрайните,
                                                  блестящи върволици.
- О, старият, замислен мост,
където като уморени птици
прелитат тежките коли,
под жиците,
залепнали на небесата...

Когато всяка вечер преминавам тук,
небето е застинало и пусто - само
по моста все така
минават хората в мълчание -
тревожните и уморени хора...
Все така -
под вледенените,
спокойни очертания
на къщите,
под неподвижните
стъкла на къщите
- все същите -
се движат
те
        безкрайно -
                    и
шумът
на тъмните им неспокойни стъпки
е стъпкан
          във
                  гърма
на старите
коли...

Понякога на тоя тротоар
стоят жени - изпити и печални -
и чакат...

Понякога от тоя тротоар,
дълбоко в мрака
и в мълчание,
случайните любовници
поемат дължината на канала...

Понякога пред теб
дете
застане - и -
така
с протегната ръка,
с изсъхнали очи,
едва прошепва:
„Левче, господине!“...

Все тия стари, вледенени здания!
Все дългите, еднообразни улици
със мълчаливите, със разтревожените хора!

- Нима най-сетне няма да се разруши,
нима най-сетне няма да се пръсне
огромното мълчание над моста?...

На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта...
Водата на канала, мътната, студената
вода
влече надолу трепетните отражения
на лампите - безкрайните, блестящи върволици.

върни се | съдържание | продължи