Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | публикуване | страницата на автора

 

МОСТ

 

 

На стария огромен мост,
където хората минават във мълчание
сред трясъка на грозните коли;
на стария, огромен мост
във вечерния мрак
стоя и гледам как
в далечните мъгли
на изтока
без шум се ражда лунното сияние...

 

- На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта.
Водата на канала -
мътната, студената вода
влече надолу трепетните
отражения на лампите - безкрайните,
                                                  блестящи върволици.
- О, старият, замислен мост,
където като уморени птици
прелитат тежките коли,
под жиците,
залепнали на небесата...

 

Когато всяка вечер преминавам тук,
небето е застинало и пусто - само
по моста все така
минават хората в мълчание -
тревожните и уморени хора...
Все така -
под вледенените,
спокойни очертания
на къщите,
под неподвижните
стъкла на къщите
- все същите -
се движат
те
        безкрайно -
                    и
шумът
на тъмните им неспокойни стъпки
е стъпкан
          във
                  гърма
на старите
коли...

 

Понякога на тоя тротоар
стоят жени - изпити и печални -
и чакат...

 

Понякога от тоя тротоар,
дълбоко в мрака
и в мълчание,
случайните любовници
поемат дължината на канала...

 

Понякога пред теб
дете
застане - и -
така
с протегната ръка,
с изсъхнали очи,
едва прошепва:
„Левче, господине!“...

 

Все тия стари, вледенени здания!
Все дългите, еднообразни улици
със мълчаливите, със разтревожените хора!

 

- Нима най-сетне няма да се разруши,
нима най-сетне няма да се пръсне
огромното мълчание над моста?...

 

На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта...
Водата на канала, мътната, студената
вода
влече надолу трепетните отражения
на лампите - безкрайните, блестящи върволици.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]