Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ДЕН НА НАДЕЖДАТА

 

 

 

         Слънцето над леда дълго време привличаше болните като огледало, където не се оглежда нищо. Стъклата на коридора обаче светеха, а върху желязната ограда отвън снегът се превръщаше бавно на големи, златни капки, които трябваше да паднат.
         Изоставяйки предчувствията и страховете, все още слаб от дългата неподвижност, през алеята аз отивах сега към селото, което ме очакваше зад хълма.
         Господин докторе, къде са вече вашите очила, вашата снизходителна усмивка, утешаващите думи, рентгенът? Бях искал да ви разкажа насаме всичките си страхове, нещастията си. Бях искал да ви помоля за някакво неизвестно опрощение. - Вие и без това имахте понякога строгия вид на католически свещеник. Щях да ви изповядам своето отчаяние.
         Това вече мина. Сега аз съм свободен.
         Зад хълма аз ще се ръкувам с някакъв млад селянин. В една опушена стая той ще ме черпи вино в една висока дървена чаша. Ние ще се разхождаме после, ще разговаряме заедно. Аз ще навляза в истинския живот. Ще бъде хубаво.
         Някога аз съм страдал от болезнена любов. Аз боледувах. Аз скитах с пияниците в хаотичната нощ. Безумието беше близо, много близо. Моята чувствителност все още възприемаше действителността като чудовищна. Аз исках да умра. Тогава бях на деветнадесет години обаче. Сега аз ще бъда спокоен, ще налбюдавам, ще отбелязвам истини. Човекът трябва да постигне равновесие през нещастията и хаоса. Нашият живот е твърде многостранен, наистина; твърде променлива е тази сила на Космоса, която ние не можем да унищожим, нито дори да отречем. Не са ли затова всички случки в нашия живот напълно естествени?
         И така нека ми бъде простено да мисля сега, че нашите пороци, страданията ни, а също и угризенията на съвестта ни са само наши фатални преувеличения.
         Да можеше да променим съзнанието, да се приближим до Космоса, оставяйки се на всички жизнени влечения, които се зараждат в нас. Да можеше да се изчисти злото - този създаден от нас господар - като една язва; нещастието в нашия свят, където всички са все още много болни като че ли.
         Ето, без предчувствия и без страхове, все още слаб от преживените нещастия, аз минавам сега през снега на алеята, отдалечавайки се от лошата болница. Слънцето се изкачва безмълвно над леда и в този ден на надеждата аз съм радостен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]