Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА ПОЧИВКА

 

 

 

         Никога не съм бил така радостен. Както тогава. Може би вие мислите, че аз се преструвам, като говоря така... Но вие се лъжете...
         Най-напред влизаше в моята стая слънцето. Старите пердета се отдръпваха тогава мълчаливо от прозореца и техните вехти кръпки светеха в утринта... Аз ставах от леглото си и като подсвирвах весело с уста казвах „Добро утро“ - на дърветата - и те в отговор ми кимаха вежливо поред и се покланяха.
         Тогава аз закачах едно кученце от нашия двор, което скимтеше добродушно и лаеше, когато минавах. Аз вървях под слънцето съвсем сам и се усмихвах... А слугинята от отсрещното здание пееше на прозореца с една кърпа на косите - тя се усмихваше, но на един черен шофьор, който четеше вестник до стария уличен стълб, срещу своя добър и чист автомобил.
         Внезапно слънцето влиза в небето зад един облак - а хоризонтът изглежда морав над прозрачните покриви. Къщите отварят тихо своите малки врати и оттам излизат на пръсти стари жени и няколко котки, които са откраднали нещо отнякъде, защото се облизват мълчаливо.
         Аз не знам вече дали денят е скучен. - Не знам дали наистина е скучно да се скитам безшумно по улиците, когато слънцето върви към заник - да гледам как врабчетата заспиват кротко по телеграфните жици, как фенерите са се прибрали мирно по занемелите ъгли, очаквайки търпеливо вечерта...
         Тогава аз мисля за себе си и за хората. Аз мисля и за вас, мои стари познайници от кварталните кина, и за вас - мили приятели от кръчмите, за вас, всички, уморени и все пак безгрижни мъже и жени от улицата... Аз приличам на вас по това, че моето скитане е безцелно, като вашето скитане, по това, че обичам сантименталните филми и случайните любовни приключения из парковете... както и вие...
         Вие сте съгласни, мои приятели, че няма нищо по-хубаво от уличните безпричинни радости... Между това, нима уличниците разсъждават за въртенето на планетите и за преустройството на света... Ние ще подсвиркваме весели и тъжни танга с уста и ще продължаваме да скитаме покрай афишите пред малките квартални кина - ще се усмихваме на радостните слугини и на стражарите по кръстопътищата. - Нека умниците предвещават социални катастрофи и нека кроят планове за бъдещето на света, о - те заслужават съжаление, макар че глупостта им е непоправима и нежелана.
         Радвайте се, мои приятели, когато сте в кръчмата при чашите с вино или ром, целувайте, когато една жена ви спре в задънената алея на парка, плачете от спомена за една отминала любов... Нека бъдем безгрижни, весели скитници - пленени от чаровете на случайните целувки и пиянството. - Дори да умрем под един шрапнел или на един далечен фронт - под огромните сенки на аеропланите...
         А умниците? - Те разсъждават, те сега предчувстват - те вече са изгубили всяка усмивка и светла радост, защото знае да се радва на света само онзи, който е мъдър. А ние сме мъдри, мои приятели. - Смеете ли се? - Не... защото аз казвам една истина...
         Ето - здрачът над стрехите и един далечен месец, направен от порцелан - бял и неподвижен върху тънкия гръмоотвод на зданието... Вятърът се провира между дърветата в парка, цветята се навеждат ухаещи към тревите. Едно момиче с тъмен копнеж в очите седи до широките врати и гледа вечерта...
         Тази нощ аз бях пиян и в тъмнината на парка едно бездомно куче се свря до нозете ми - под огромните плачущи звезди - и аз милвах неговата тъжна муцуна и седях на моравата трева в нощта - и бях радостен, радостен - като никога.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]