НОЩИ

I

Нощем гледат над мене огромните, голи стени.
Нощем слушам - в стъклата
                                        как вятърът тежко звъни.

Няма никой при мен. Само лампите ледени вън -
пращат своите сенки в очите ми
                                                с тъмните сънища.

...Тия нощи дълбоки огромни запалени пещи.
Тия нощи навън, със печалните, алени свещи.

- Няма никой при мен. И струи, и тежи самота.
Ах, очите ми - с тръните сънни забити. Стените!
                                                                                Нощта!

Кой държи над главата ми светлата,
                                                            остра секира?...
Кой притяга телото ми с девет
                                                       остри сиджира?...

Нощем виснат над мене огромните голи стени.
Нощем чакам да грейне денят и със златните звънци
                                                                 да прозвъни...

II

По стъклата изграят на слънцето светли петна.
Няма вече нощта. Няма ледната, черна стена.

Във очите ми - нежните, весели утрини светят.
Пролетта на потоци дълбоки шуми
                                                     във сърцето ми.

Ведрина и лъчи. И поглеждам навън през стъклата.
В разцъфтелите вейки играе зеленият вятър.

Над града синьо слънце се къпе спокойно
                                                            в простора.
И край светлите къщи вървят във мълчание
                                                                             хората.

Те са бледни и бързат.
                                            (Ах, синята пролетна свежест!)
Но в очите им греят през мъката светли надежди.

Аз съм пак между тях. Аз съм пак между тях
                                                            и със тях. -
Няма вече стената над мен. Няма вече сънят
                                                                    и нощта!

върни се | съдържание | продължи