НОЩИ
I
Нощем гледат над мене огромните, голи стени.
Нощем слушам - в стъклата
как вятърът тежко звъни.
Няма никой при мен. Само лампите ледени вън -
пращат своите сенки в очите ми
с тъмните сънища.
...Тия нощи дълбоки огромни запалени пещи.
Тия нощи навън, със печалните, алени свещи.
- Няма никой при мен. И струи, и тежи самота.
Ах, очите ми - с тръните сънни забити. Стените!
Нощта!
Кой държи над главата ми светлата,
остра секира?...
Кой притяга телото ми с девет
остри сиджира?...
Нощем виснат над мене огромните голи стени.
Нощем чакам да грейне денят и със златните звънци
да прозвъни...
II
По стъклата изграят на слънцето светли петна.
Няма вече нощта. Няма ледната, черна стена.
Във очите ми - нежните, весели утрини светят.
Пролетта на потоци дълбоки шуми
във сърцето ми.
Ведрина и лъчи. И поглеждам навън през стъклата.
В разцъфтелите вейки играе зеленият вятър.
Над града синьо слънце се къпе спокойно
в простора.
И край светлите къщи вървят във мълчание
хората.
Те са бледни и бързат.
(Ах, синята пролетна свежест!)
Но в очите им греят през мъката светли надежди.
Аз съм пак между тях. Аз съм пак между тях
и със тях. -
Няма вече стената над мен. Няма вече сънят
и нощта!
върни се | съдържание | продължи
|