Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПРИЗРАЦИ

 

 

Не е ли чудно, че съм пак на пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.

 

Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.

 

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк.

 

Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...

 

Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.

 

Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Прегръщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.

 

Във полунощ съм сигурно умрял,
бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никого навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]