Самотното момче

         Ти си онова самотно момче, което разговаря привечер с дъжда и дърветата. Ти живееш в една малка стаичка, където не дохожда никой. Но ти не скърбиш за нищо вече. Нали дъждът вали в далечините и кученца махат радостно с опашки под големите стълбове...
         Ти ще умреш скоро. Ти ще умреш също така самичък, както аз сега. И напразно очите ти ще се усмихват в здрачината на стаята.
         Твоите радостни и тихи думи няма да бъдат чути от никого. На твоите въздишки в тишината на вечерта ще отговори само кроткият вятър... и часовникът едничък ще отбележи часа на твоята смърт с тих удар.
         Бедно момче. Сигурно ти не знаеш, колко е скръбен твоят живот в малката стаичка, където все още се усмихваш тихо на улицата и се радваш на котките и хоризонтите. Колко скръбно е и това, че никой няма да се усмихне на твоите кротки и тъжни очи, и че напразно живееш ти, бедно момче...
         Но ето, един ден ти ще почувстваш безкрайната пустота на своето съществуване и оттогава нататък ти може би няма да си спокоен нито един път повече...
         Обича ли те някой?... О, не, той и не подозира даже, че съществуваш ти. А ти си по-добър от другите и поне сърдечни са твоите погледи от прозорците.
         Нали твоята доброта се усмихва и на най-малките и безпомощни същества. Ти си най-безпомощният от всички...
         А никой не те обича. И може ли наистина да те обикне, може ли някой да бъде привлечен от твоята безкрайна, деликатна доброта? Има ли някой, който да обича истинската твоя доброта? Или като тебе са всички хора, които вървят край мен и се борят помежду си, и се обичат, и се мразят.
         Тази вечер ти седиш до големия прозорец на малката стаичка и с учудени очи гледаш облаците и хоризонта... И се усмихваш отново със своята тъжна усмивка. Защото ти си още много млад, предчувстваш края си, завинаги си познал миналото си и мълчаливата смърт във вечерта сега.
         Ти си спомняш най-хубавите неща, които си преживял някога в краткия си живот на годините, така както си спомнят тези, които скоро ще умрат. Но имаш ли спомени ти, горко момче, имаш ли спомени?
         Ти виждаш златното тъмно лице на един млад човек... Това е твоят спомен, нали... Споменът за най-хубавото, което си преживял някога в своя кратък и напрегнат живот... Младият човек се усмихва с тъмното си лице и очите му светят големи над твоите очи в полуздрача... Защо ли си учуден, че си спомняш тъмното златно лице на един млад човек, който се усмихва до тебе? Бедно момче... Той ти е приказвал за неговите градове, където умират от глад по улиците, за далечни светове, където пушат големи фабрики, за хората, които нямат къде да се подслонят и къде да служат. И както са така много, ще тръгнат някой ден всички в бой по границите да променят стария свят. Ще го направят ли и красив, и да няма вече вражда между хората на земята, и да не се радват на живот едни, когато други страдат и умират бездомни по пътищата?... Той ти е приказвал за земята и бедните хора и ти си слушал в здрача неговите тихи думи и си слагал неговата тъмна ръка на сърцето си, и си чувствал скръбта на целия свят...
         Нали ти си спомняш, бедно момче, как вече не вървяхме по големите поляни на планетата и как той ти се е усмихвал приятелски и се е радвал на това, че си така безпомощен ти и си така добър и радостен ти...
         Нали той се е радвал, дето ти толкова много обичаш хората и мислиш за тяхното настояще и радости, и нали затова се е надвесил над тебе в полуздрача със своите тъмни, усмихнати очи...
         Нали ти го обичаше като брат и му се усмихваше винаги, и се радваше като дете, когато пристига той. И обичаше да го милваш полека по косите и да го утешаваш, когато е скръбен за нещо.
         Но, сигурно нали, той те остави веднъж сам. Той си отиде веднъж, за да не се върне никога вече, наистина. - И оттогава ти живееш със своите тъжни усмивки пред хоризонтите...
         Ти плачеше за него тогава... и слезе в една малка кръчма край града... И защо тогава ти изпи толкова много вино?... Ти го търсеше по поляните, където той нямаше да мине с тебе никога вече, и се притискаше безпомощно до големите дървета, и им се оплакваше за нещастието си. И си чувствал, и казваше, че твоят приятел не е чак толкова лош, за да не се върне пак при тебе, че да ти говори за земята и бедните хора... Нали ти не вярваш, че твоят приятел ще те остави самичък, за да умреш съвсем непотребен на света? Нали ти си казваше, че той знае как ще страдаш и как ще се измъчваш ти без него?...
         О, оттогава, бедно момче, твоята усмивка става все по-тиха и все по-безнадеждна. Оттогава ти ставаш все по-мълчалив и по-смирен... И ето, наистина - близка е твоята смърт. Ти желаеш вече това и ти трябва да умреш...
         И ще бъдеш осъден, до края на дните си да си спомняш за тъмното златно лице на един странен млад човек, който се усмихва срещу тебе... И тогава се съзнал ти това, бедно момче. С това ти наистина се по-добър, по-безпомощен и весел, и си заслужил това най-голямо изтезание...

върни се | съдържание | продължи