САТУРНОВ ПРЪСТЕН

Когато аз съм страдал, бил съм сам
и твойто име стенел съм, Рембо.
Пълзях в зловонно, тинесто подземие,
разяждан от безмилостна любов.

Аз мислех, че това е твойта стая.
Но столът беше със единствен крак.
И гардеробът гниеше мухлясъл
пред моята протегната ръка.

Това не е Париж и не е Франция,
но ти си тук живял, в това съм сигурен.
Ти тук си шепнел „Моето бохемство“,
когато влизал вятърът през отвора.

Аз страдам непрестанно и съм радостен,
защото ти ще дойдеш, аз предчувствувам.
Ще минеме през мрачното подземие,
за да излезнем от нощта на ада.

С пияния ти кораб ще отплуваме
във синя, звездна нощ през океана.
Войниците ще бъдат пак пияни
до твоето откраднато сърце.

Рембо, не си ли страдал от любов,
от вино и от рана като моята?
Не си ли искал да умреш, Рембо,
в тропичен град от пладнешкия зной?

Отдавна аз седя във тъмнината
до гардероба, който тихо скърца.
И гледам пак като дъга оранжева
през отвора Сатурновия пръстен...

върни се | съдържание | продължи