Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

САТУРНОВ ПРЪСТЕН

 

 

Когато аз съм страдал, бил съм сам
и твойто име стенел съм, Рембо.
Пълзях в зловонно, тинесто подземие,
разяждан от безмилостна любов.

 

Аз мислех, че това е твойта стая.
Но столът беше със единствен крак.
И гардеробът гниеше мухлясъл
пред моята протегната ръка.

 

Това не е Париж и не е Франция,
но ти си тук живял, в това съм сигурен.
Ти тук си шепнел „Моето бохемство“,
когато влизал вятърът през отвора.

 

Аз страдам непрестанно и съм радостен,
защото ти ще дойдеш, аз предчувствувам.
Ще минеме през мрачното подземие,
за да излезнем от нощта на ада.

 

С пияния ти кораб ще отплуваме
във синя, звездна нощ през океана.
Войниците ще бъдат пак пияни
до твоето откраднато сърце.

 

Рембо, не си ли страдал от любов,
от вино и от рана като моята?
Не си ли искал да умреш, Рембо,
в тропичен град от пладнешкия зной?

 

Отдавна аз седя във тъмнината
до гардероба, който тихо скърца.
И гледам пак като дъга оранжева
през отвора Сатурновия пръстен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]