Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

В ХОТЕЛ

 

 

1

 

 

Хотелът с кални стъпала,
със пожълтели календари,
със мрачни коридори и врати
е тих.

 

И ти дохождаш сам отново
с изкривената шапка,
със снега
по раменете и по клепките.

 

Вратата със пиринчен номер три
очаква обитателя на стаята.
Без да говори, той завърта ключа
и сяда до прозореца във тъмното.

 

Един средновековен, дървен стол
под извехтяла рамка на картина.
Като на стар екран върху прозореца
е откроен фенер под бяла стряха.

 

Хотел под сняг, ти като мене скучен си,
от хора отегчен и от пияници,
от монотонно щракане на ключове,
от скърцане на стълби и врати.

 

Ти си омръзнал повече на себе си,
отколкото на мене, мой хотел.
Приличаш ми на стара проститутка,
където всеки може да преспи.

 

 

 

2

 

 

Къде са залезите стари, горящи от вино и сълзи,
или червените пияници под хоризонти от сребро?
Дори и „Синьото момче“ е вече приказка забравена
като една „Червена шапчица“
                                                  или „Снежанка при джуджетата“.

 

Аз няма никога да плача за всичко,
                                                                 що се вече свърши,
за питиетата горящи и ненаситните ръце,
за танците и за очите, между пламтящи,
                                                                            златни чаши,
нито тебе, мой развратен, пиян, въображаем ангел.

 

 

 

3

 

 

Във стаите на стария хотел
се срещат непознати и приказват.
Ти сключваш запознанство с непознатите,
които после никога не срещаш.

 

Ти искаш в тъмнината да заспиш.
Навън снегът вали, навън е тихо.
Но ето, идва твоя стар приятел,
усмихва се пиян и нещо пее ти.

 

И после бавно пушите, приказвате
за нощите, преминали в хотелите,
за кръчмите, за многото момичета,
които от отдавна сте забравили.

 

Пияният ти стар приятел бавно
в опушената стая се клатушка.
Във полудрямка „лека нощ“ дочуваш,
вратата скърца - сам си пак, унасяш се.

 

Понякога, когато се събудиш -
ти гледаш как навън са бели къщите.
Тогава ти се плаче и е скучно -
и да живееш ти се струва късно.

 

И да обичаш, и да страдаш - късно.
И смешно - пак да търсиш утешение.
Остава само ледения сняг -
безмълвен и красив - като безкрая.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]