Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | публикуване | страницата на автора

 

Стихотворения за синьото момче

 

 

1

 

 

Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.

 

Не съм живял във двор между дървета,
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.

 

Бълнувал съм пияни, златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез,
и съм целувал не ръце, а стълбове...

 

От синьото съм съзерцавал сам
очи воъбражаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц...
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд...

 

 

 

 

2

 

 

Не те очаквам вече... Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи?...
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.

 

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
...Въображаем ангел бил си ти - уви!
И ти залязваш.

 

Но синьото момче не е било.
Момчето от синя шапка и сребро,
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша
                                                                     И тая нощ -
...Ах, старият фенер ме водеше към черквата
                                                    под нощен хоризонт.

 

Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи,
                        студени и безмълвни...

 

Полиция, полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден... Но аз ще плача...

 

Възможно синьото момче да е било.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]