Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СТИХОВЕ ЗА ЕДНО МОМЧЕ

 

 

I

 

 

Момчето вървяло през старата тъмна гора.
От росата отдавна обущата станали сребърни.
То свирело с устни, говорело тихо с дърветата,
с ръце то докосвало тяхната
                                                  златно-червена кора.

 

Птиците тихичко пеели скрити във тъмните
                                                                      клони,
момчето им махало тъжно с ръка, то било
                                                  със перо върху шапката.
Гората се свършила привечер. Израснал голям
                                                                      хоризонт.
Пътувала стара каруца, с коне остарели и прашни.

 

Момчето се спряло на пътя, погледнало златния
                                                                      залез,
каруцата синя във здрача, мълчаливата тъмна
                                                                      гора.
С чело позлатено от слънцето,
                                                  със очи пламтящи и алени,
момчето заплакало тихо и тъжно се стелело здрач.

 

 

 

II

 

 

Аз съм момчето, което пътува през тъмна гора.
Болно е слънцето, болен е въздуха,
                                                            болни са птиците.
Тъй както е хилаво цветето, раснало някъде
                                                                      в мрак,
така е красиво и слабо момчето със тъмни зеници.

 

Аз не живея на слънце, аз дишам, аз раста
                                                                      в тъмнина.
Аз обичам полумрачните стаи, с пожълтели
                                                            портрети и скринове,
огледалото мое, отразило тъмнината, до стената;
ето котката - жител на мрака -
                                                            е моят приятел любим.

 

Аз обичам големите, пустите кръчми,
                                                  недостъпни за синьото слънце.
Аз бълнувам хоризонти във мораво, фенери,
                                                            танцуващи в черно.
Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е
                                                                              въздуха.

 

Затвори се, голям хоризонт. Затворете,
                                                  затворете преддверията.

 

 

 

III

 

 

Момчето под стария, тъжен фенер се усмихва
                                                                      безпомощно.
Не докосвайте никога пръстите, нито очите му
                                                                                тъмни.
Ще проникне зараза във вашия кротък
                                                                      и радостен дом.
Ще презрете света, който пее и страда
                                                                           под слънцето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]