***

Ти казваш, че животът ти тече
като река спокойна в равнината
и твойто трепетно сърце влече
надолу във вълните... Тишината,

о, тая черна, страшна тишина,
като гранит над теб не тегне, зная...
...Сега мълчи в мансардната ти стая
подпухналата ледена луна.

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват. -
И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви.

Тежи ти, казваш, тая тишина.
- Сърцето ти е топло и тревожно. -
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина

да светят други, по-просторни къщи,
и други - бодри хора?... Тишина.
Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

върни се | съдържание | продължи