Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗА ПАРИТЕ

 

 

 

         Драги приятелю, ние никога нямахме пари наистина. Но аз се учудвам, че ние бяхме понякога много щастливи. В нашите разговори ние си обяснявахме постепенно значението на парите в човешкия живот.
         Отначало аз не познавах тяхната цена, бях ги пренебрегнал. По-късно обаче аз трябваше да науча много чудни неща за парите, трябваше да се сблъскам вече с човешкото робство, да преодолявам нови отвращения и страхове от хората.
         Но ти си много недоволен понякога, много мрачен и скръбен. Защото ти обичаше кадифения здрач на стаите, където трябва да звучат отегчаващите тонове на китара, старинните вази, тънките статуи, - всичко онова, което е предимство на богатите. И ето, поради тази ужасна липса, ти копнееш сега за много пари. Ти би станал с радост един добър търговец, аз знам; би заживял като контрабандист, стига да можеше. И аз трябва да мълча срещу тебе сега, да повдигам безмълвно рамене при твоите приказки, да се усмихвам безсмислено.
         Всъщност борбата за парите беше в началото само борба за съществувание. Чудно ли е тогава, че хищниците ставаха победители и в човешкия свят? Така е и в света на животните, доколкото знам. Но ние бяхме вече в пътя на чудния човешки напредък, когато, по-късно, направихме неусетно от борбата за пари борба за власт над света. По тоя начин ние трябваше вече неведнъж да се подчиним на волята на добрите търговци, на банкерите, които господстваха неумолимо в обществения живот.
         Но все още щеше да бъде трогателно-хубаво, ако силните духом разполагаха с парите в света. Работите обаче се нареждаха съвсем другояче във времето.
         Мъдреците се затваряха в съзерцанието. Религиозните фанатици презряха тялото и неговите желания. Създателите на човешката нравственост осъдиха стремежа към власт. И всичко това беше много смешно, но и много тъжно, наистина. Защото истински даровитите, в името на установеното добро, пренебрегнаха пътищата към власт и пожелаха тъкмо те да бъдат добрите. Действието отстъпи място на бездействието; по-късно техният свят излъчваше вече застоял мирис. Хищниците впрочем продължиха да действат, защото останаха жизнени. И те са по-достойни за възхищение наистина, защото, борейки се, те не изневериха първоначално на живота. Отчуждавайки се от духа обаче в своята алчност, те също изкривиха света на човеците, причинявайки несполучливо съдбоносната борба. Катастрофите в човешката история следваха една след друга. Затлъстяващите не можеха вече да се приближат до духа, сякаш бяха от една низша раса. Но те все още тържествуваха, господствайки в нашия свят.
         Впрочем аз знам, че силите духом се възвръщат сега към живота, за да установят честотата и реда в света. Старата нравственост, изгниваща, ще трябва да се прости вече с освобождаващото се човешко съзнание.
         Силните се устремяват към властта. Най-жестоката война е в своя върховен разгар. Дохожда ли,дохожда ли вече, драги приятелю, времето на естествения човешки порядък?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]