Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗА РАВЕНСТВОТО

 

 

 

         Още в ранна младост аз трябваше да се сблъскам с проповедниците на равенството. Човек може да се отврати от тези съвременни пророци наистина. Аз обичах вече от сърце Фридрих Ницше, което не е никак чудно, разбира се.
         Но по това време вече аз страдах дори в любовта от тези вдъхновени вестители и приложители на безусловното човешко равенство.
         Тази идея зарази, както се знае, мнозинствата в нашия свят. При това заразата се разпространяваше с чудна бързина. Всички повярваха изведнъж, че са призвани да уреждат света на политиката, на мисълта и на изкуството. Тяхното единодушие беше за тях нещо като доказателство в непогрешимост. С бодри усмивки те поемаха в трудния път на човешкия напредък, ненавиждайки всяка самостоятелна мисъл. Те съзерцаваха захласнати чудната своя цел - и още какво благородство откриваха те в своите съкровени мечти за власт. Те искаха да управляват света наистина - всички заедно - по някакъв неизвестен начин. Но преди всичко те трябваше да се разправят най-сетне, веднъж завинаги, с тези омразни и неотстъпчиви застъпници на човешката самостоятелност. По-късно обаче успокоени от радостното откритие, че мнозинството и силата са тъждествени величини, те проявиха едно мило снизхождение: Да - казваха те - има велики хора, но те винаги са били създавани и вдъпновявани от нас. Какво би сторил Александър Македонски без своята войска?
         Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите - как да мислят и изобщо - учението за средата ги докарваше във върховен захлас.
         Най-любопитното е, че те наистина вярват от сърце в своето равенство и вече се приготовляват за бъдещата си задружна служба в света. Живеят според предписанията на науката, за всеки човешки проблем имат готова формула, непременно научна - нещо като разковниче за мисълта. Тези глупци посветиха живота си на строгата и еднообразно-теоретична мисъл.
         Но аз мисля, че те са най-отмъстителните отрицатели на живота.
         Ще заживеят ли един ден тези нещастници според законите на човешкото тяло? Ще се отдадат ли един ден с радост на здравите жизнени пориви, които почти са се зародили в нас?
         Ще разберат ли веднъж завинаги, че прекаленото човешко равенство се състои в намирането и спазването на естествените различия между човешките същества?
         Невъзможно е - тревожните сърца да станат безжизнени съзерцатели, както най-смирените не ще заповядат никога на народите. Заживейте естествено, впрочем, за да намерите най-чистите и най-простите човешки радости.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]