Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗАВРЪЩАНЕ

 

 

И тая нощ - звездите пак така
измръзнали трептят над равнината.
И вятърът, нестихващият вятър
плющи и стене надалече. Така,

 

да, все така е всичко, всичко тука.
Дори и тоя бял, притихнал път,
дори и къщите, които дремят глухо
в далечината, даже и шумът

 

на есенния вятър. Само аз
съм друг, без оня светъл смях в очите.
И чувствувам във тоя нощен час
как нещо тежко расне във гърдите.

 

Тук някога през вятъра вървях
самотен пътник в тоя светъл път. -
Когато тръгнах за града - без страх,
с възторг и със надежда... О, градът. -

 

От дето днес печално се завръщам,
отдето нищо не донесох аз.
И срам ме е да гледам тия къщи,
и срам ме е да мисля днес за вас,

 

любими близки... Ах, кога, кога
изчезна моя неспокоен порив?
Научих ли, спечелих ли? - Кога
ме задушиха димните простори?

 

- За мен в града не се намери хляб.
За мен в града не се намери къща,
спокойна къща... Но във мен се вля
една любов и злоба... И намръщен

 

сега се връщам пак. Без шум звездите
трептят над мен и стихналия път.
И болката и радостта в гърдите
преливат се и в погледа блестят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]