ДА СЛАВИМ ПРОЛЕТТА

Пейо Яворов

Да славим пролетта! Въстана Слънцето могъщо
в царствен небосвод...
      Да славим него - вечно също
в гордия си ход
      и с дръзкия си вид. Земята се пробуди...
Милион стрели на пламналия взор
      замрежиха кристалния простор,
      докоснаха Земята. И Земята се пробуди.
Ето озова се тя
      в премяна брачна - дева под цветя,
      готова за прегръдки луди.
И настъпи Пролетта... Да славим Любовта!

      И да осмеем злобата - оназ,
   която никога не дреме:
злобата на вечнопобеждаваното Време,
против зноя мраз!
      Защото Слънцето я найде хладна, под саван
      - възлюбената своя -
черна я видя, видя я да възправя дрипав стан,
      позна я на магиите в безброя...
И настъпи час на страстен пир -
      за посмеяние над млъкналата злоба:
ето най-подир
      часът на кипналата мощ и трепета на
            жадната утроба.

Да възславим Пролетта, Земя! - че славата на Дните,
Слънцето съм аз, Мъжът... Победна светлина -
      за тебе грее моя поглед, о Жена,
      и доле тук, и там от висините!
Виж ме в погледа грабливи,
в жегата на моето задъхано лице;
      познай ме в бляновете срамежливи,
в шепота на твоето разбудено сърце...
      Ела в прегръдките ми златни, -
Слънцето съм аз! След миг ще бъда облак - аз, Мъжът,
      обилния с лъчи и влага. Аз съм дух, а ти си плът;
      безсмъртието - чародейство на цветята ароматни.

Чародеен цвят - целувката цъфти на твоите уста, -
      цветята аз ще орося!... Магесника враждебен,
Времето ни дебне; в лабиринт вълшебен
Времето ни гони, - тъмна суета!
      Цветята аз ще орося... Непобедима младост -
Любовта е в нас. И пак настъпи час
      на обновителния шемет, лъчезарна радост.
Времето ни гони, ние ще го уморим; а в неговия край -
      и бряг, и родното начало Любовта ни ще узнай...
      Аз Слънце, ти Земя, сега сме дух и плът,
         единството ни - сладост, -
дъх на Пролетта.
      Да славим Любовта!

върни се | съдържание | продължи