II. ТОВА СА ТЕ! - РАЗСТЛАНИ В ТИШИНАТА...

Пейо Яворов

Това са те! - разстлани в ширината,
равни - родните поля;
познах ги аз - сребрени от луната,
спят под нощната мъгла.

И дървеса, край пътя наредени,
мълком киват ми поред,
листцата им, едвамка разлюлени,
своя шепнат ми привет.

Полекичка полъхва ми в лицето
лекия зефир крилат,
и пращат ми цветята от полето
с него сладък аромат.

Но всичко туй, що някога тъй мило
бе за мен, уви! - сега
не движи веч сърцето ми унило,
по-ледено от тъга.

върни се | съдържание | продължи