III. НАЙ-ПОСЛЕ ПАК Я СРЕЩНАХ...

Пейо Яворов

Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах -
напразно нещо дирех... в непроницаем мрак.

И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди -
като в светиня скъпа - все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди...

По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне... Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял...

Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка - всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?...

Светът ще я похвали - за него тя е днеска!
Ала за мен -
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба - в дълбокий гроб студен...

върни се | съдържание | продължи