Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗАТМЕНИЕ

 

Пейо Яворов

 

 

 

Горко ти. Неволно може би,
      неволно, но внезапно потъмняла,
моята любов ти днес уби.
      И горко ти, жена. Бездихно занемяла,
и стоиш и гледаш. Туй е тя,
      невинната: как хубава изглежда
в накит от увехнали цветя!
      И те са твои: първата надежда
ти през май и беше дала с тях...
      Любувай се. Тя сякаш е заспала
Устните и дишат още смях.
      Тя сякаш спи засмяна под воала
на лазурния си майски блян...
      Продумай и: не ще се тя събуди,
мрътвата навеки. Да, без свян
      най-тихо с нея се прости: без луди
викове на укор или жал...
      Заслужва тя, в прегръдките на гроба,
помена с добро: тя бе кристал
      от чистота. Заслужва тя без злоба
спомена в сърце - и той ще тлей
      в сърцето ти, навеки люта рана...
Взирай се. Тя тъй ще оживей,
      от светла нежност цяла изтъкана,
призрак в твоите следи. Сама,
      къде ще бягаш ти? Уви, където
можеш и намериш: и в тъма,
      и в светло се укрий... Търси сърцето
майчино, търси на мъж любим
      прегръдките: търси навсъде... Няма
да намериш мир - в отровен дим
      всегда и вред... От пъкъл по-голяма
бездна разкаяние: тъй нов
      живота-път те чака... В горест няма,
аз ще жаля тебе и любов, -
               своята любов!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]