Резюме: Докладът представя анализ на философско- и културно-антропологическите, аксиологическите, етическите и естетическите аспекти на личността на майстора-занаятчия в критическото и публицистичното творчество на Петър Константинов, както и авторовия трансфер на тези аспекти върху концепцията за личността в най-широк смисъл. В този план ще бъде изведена една особена естетика на радостта, която Петър-Константиновото мировъзрение чертае, като изложението ще бъде разгърнато през стъпките на:
      1) експлициране на личността на майстора-занаятчия, която Константинов с обич обрисува в изобилието от разкази за резбоване, ваяне, коване, рисуване, писане или казано иначе – за извеждане на душата в материя през специфични действия, практики и ритуали според спецификата на материала;
      2) извеждане на есенцията на градивната личност в аксиологически, етически и естетически щрихи именно въз основа на съкровения досег на човешката душа до нейното инобитие в материя в творчеството, било изящно изкуство или занаят;
      3) извеждане на неразривната връзка между фолклора, митологията, народното творчество, изкуството и една есенциална естетика на радостта.
      Ключови думи: : майстори, български художествени занаяти, ценности, естетика на радостта, Петър Константинов

      Abstract: The paper presents an analysis of the philosophical and cultural-anthropological, axiological, ethical and aesthetic aspects of the master craftsman (‘maystor’) in the critical and journalistic work of the Bulgarian doctor and writer Petar Konstantinov, as well as the author’s transfer of these aspects on the concept of personality in the broadest plan. In this regard, the peculiar aesthetics of joy drawn by Konstantinov’s worldview will be presented, and the exhibition will be developed through the following steps of:
      1) explication of the personality of the master craftsman whom Konstantinov lovingly depicts in the abundance of stories about carving, sculpting, forging, painting, writing, or, in other words—about the bringing of soul into matter through specific actions, practices and rituals according to the specifics of material;
      2) bringing out the essence of the constructive personality in axiological, ethical and aesthetic touches precisely on the basis of the inner touch of the human soul to its ‘other being’ in matter in creativity, be it fine art or craft;
      3) deriving the inseparable connection between folklore, mythology, folk art, art and an essential aesthetics of joy.
      Keywords: masters (‘maystors’), Bulgarian art crafts, values, aesthetics of joy, Petar Konstantinov

      1. Предварителни биографични бележки

      Сред многостранните интереси на д-р Петър Константинов (1928–2011) – писател, лекар, историк, публицист, икономист, общественик и дарител, един от основателите и председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“, – се откроява особеното му внимание към епохата на Българското възраждане и преклонението му пред делото на възрожденските майстори.²
      Фигурата на майстора-занаятчия е описана от Константинов в нейната история и генеалогия, за да вникне по-пълно читателят в самата удивителна възможност – през владичества, трудности на колективното и индивидуалното съществуване, на народната душа, на българската идентичност – българските художествени занаяти да оцелеят и просъществуват през вековете: благодарение именно на безименната фигура на майстора, отдаден на художественото си кредо-съдба. Показателно е, че докато зараждането на индивида в изкуството в Европа³ се случва още по времето на Ренесанса, майсторите на художествени занаяти в България се прославят с имената си едва във Възрожденската епоха през XVIII–XIX век – цели четири века подир откриване значимостта на конкретния творец на художественото поприще.
      От интерес за настоящото изследване са тези трудове на Петър Константинов в сферата на хуманитаристиката и социалните науки, посветени на историята, систематизацията и типологизацията на българските художествени занаяти, които от една страна експлицитно отразяват неговия аксиологически – нравствен и естетически – светоглед по отношение на опазване и съхранение на българските ценностни традиции през времето, а от друга – правят това през призмата на фигурата на майстора на художествени занаяти през вековете на формиране, съзидание и непрестанно обогатяване на българската народностна идентичност.
      Затова трудовете от непосредствен интерес за нас, съдържащи Петър-Константиновите социология, етнография и етнология на българските художествени занаяти, са съответно:
      – книгите: „Завръщането на Прометей“ (1989), „От душа и сърце“ (1980), „Времето на майсторите“ (1979), „Вдъхновението на едно столетие“ (1978), „Вечният Бог“ (1994), „Съкровищата на България“ (2000), „Светилници в утрото“ (1981),
      – и статиите: „Богатство от традиции и осмислена естетика“ (1970), „Трявна – градът на резбарите“ (1971), „Потомци на народните майстори. Пътища на вековете“ (1971), „Потомци на народните майстори. Слънца от кована мед“ (1971), „В света на възрожденската дърворезба“ (1971); „Гайда се избира по сърце. Занаят – изкуство на народните свирачи. Тунджански мотиви“ (1971), „Потомци на народните майстори. Хайдушкият занаят“ (1972), и много други.
      Във всички тях Константинов е съумял да улови основните характеристики на българското народно творчество в различните му изящни и приложни художествени форми, в неговите философско-антропологични, социологически, културологични и народопсихологически аспекти. Наред с това успява да обхване личността на българския майстор-занаятчия в нейните идиосинкратични културно-антропологични, социологически, народопсихологически, етически, естетически и аксиологически аспекти.

      2. Фигурата на майстора

      Фигурата на майстора се вписва в по-големия Петър-Константинов концептуален план на кръговата символика на българските вярвания, празници и обичаи, калейдоскопичния свят на българското народно творчество, дишащ с белите дробове на художествените занаяти и добил разцвет в епохата на Българското възраждане.
      В „Завръщането на Прометей“ (Константинов 1989) авторът дава първия онтологичен ключ към формирането на българската материална култура. Чрез хронологията на възникването и развитието на оръдията на труда и човешките умения, в присъщия си сетивно-пластичен стил авторът ни запознава с цялото богатство от оръдия на труда, открития и художествен усет, с които българският народ е осигурявал поминъка си и е градил материалната си култура в продължение на векове. Постиженията на човека в култивирането на земята, в обработката на камъка, глината, металите, тъканите, храната, в изящните изкуства, в дърворезбата и в доброписта чак до навечерието на съвременната епоха – са последователно разгледани в книгата.
      Всички реликви от селския и домашния труд или от сумрачните работилници на някогашните майстори заживяват по страниците на книгата живот, разкриващ дълбокото им значение за ежедневието и за прогреса на човека. По такъв начин „Завръщането на Прометей” е увлекателен разказ за творческия свят на българина и неговата вековна борба за съществуване.
      Следват – не хронологично, но в концептуален порядък – томовете „От душа и сърце“ и „Времето на майсторите“ (Константинов 2014):
      „От душа и сърце“ е художествено-естетическо и социологическо изследване на българските художествени занаяти – една от най-ранните и широки прояви на народните майстори, връх на тяхното вдъхновено творчество, както и разказ за българското изящно и приложно изкуство през вековете, и преди всичко за трайните следи на народния дух, залегнали в художествените творби. Тази книга разкрива специфичния начин, по който художествената творба от миналото не само носи вълнуващ досег с изкуството, но е и среща с един далечен и загадъчен свят, в който са живели и за който са се грижили нашите предшественици.
      Така изучаването на творбите от миналото позволява откриването на собствения мироглед чрез съществуването на предишни поколения; идиосинкратично продължение на човешката душа във времето: защото 1) художествените и естетическите достойнства на едно произведение на изкуството от миналото носят със себе си мистерията на живота на неговия майстор и онзи копнеж за свързване с личността му в опити да разберем повече за неговите възгледи, познания, вкус, поведение и пр. И тук, в този стремеж, ще открием едновременно огромната трагедия и радост във фигурата на майстора: едва през Възрожденската епоха през XVIII и XIX век увековечаването на имената на творците върху художествените произведения се превръща в традиция. По-рано много свидетелства и артефакти са били унищожени по време на двете владичества, в XI–XII (1018–1186 г., византийско владичество) и XIV–XIX (1396–1878 г., османско владичество) векове; археологическите находки на работилници и артефактите по-скоро показват отличителните стилове не на отделни художници, а на различни български школи в дърворезбата и каменната резба, коването, медникарството и златарството, ваятелството, живописта, доброписта… В тези периоди изящните и приложните творби в служба на християнството, като резбованите иконостаси, са пометени – с много малки изключения като резбованите дървени врати от Хрельовата църква в Рилския манастир.
      Ето защо онзи неповторим личен принос на майстора – било познат мотив или вечен знак, птица, слънцето или символите на огъня, – с който той въплъщава пълнокръвния живот на народа в творчеството си, се е превърнал в 2) легенда за обикновената народна душа, оставила следа в едно или друго произведение на народното творчество. Отнело е 3) цели два века от основаването на българската държава през 681 г. от материалното наследство на номадите и варварите да се консолидира културата на нова нация, но тези основи очевидно са дали солиден тласък за цялостното по-нататъшно развитие на българското изкуство, независимо дали приложно или изящно. Така 4) българската култура в края на IX век и особено в Златния век на България (по време на управлението на цар Симеон I Велики, в периода 889–927 г.) в много аспекти достига бляскавото великолепие на византийското материално и духовно творчество и благоприятства за това страната ни да се нареди сред най-напредналите в културно отношение страни в Европа за онова време. Нещо повече: не бива да забравяме, че всичко това е създадено в бурните години на формирането на новата нация, на укрепването на младата държава, една четвърт от чиято история от VII до XI век е изпълнена само с кръвопролитни разрушителни войни.
      „Така в онези ранни векове от съществуването на България първите сведения за новия народ са достигали вековните културни центрове на света не само чрез пратеници и високопоставени посланици, но и със загадъчните символи на един златен съд, с кованата мед или грейналите багри на преславската керамика, създавани с любов и вдъхновение от изкусни български майстори“ (пак там: 66).
      В много от творбите на българското изкуство през вековете наблюдаваме нещо удивително: 5) елементи от славянската керамика и накити, от старобългарските плетеници, розети, палмети и др., от фолклорните изображения на лъв, елен, кошута, паун, фазан, куче и митологичните фигури на грифона и двуглавия орел, – намират солидна приемственост от едно изкуство в друго, забележителна е близостта в стила между различните майстори на изкуствата и занаятите, особено в XIII и XIV век. Наблюдаваме ги навсякъде: в дърворезбата, бродерията, каменоделството, стенописта. Дори след подписването на търговския договор с Византия при хан Тервел през 716 г. и постепенното разрастване на международната търговия, дори при по-непосредствения контакт с византийските и османските занаяти, изделия и стоки, това, което остава най-характерно за българските майстори, е тяхната синовна привързаност, 6) своеобразен и пленителен народен примитив, възпяващ вечната връзка с природата, птиците и животните, слънцето, неугасимата жажда за живот. В този смисъл не би било толкова учудващо, че човешката фигура е сравнително късен обект на интереса на художници и занаятчии – всъщност скулптурата на човешкото тяло намира място в българското изкуство едва през последния век: сякаш житието и съдбата на народа ни са направили по-естествено вглеждането във вътрешните форми, нужди и копнежи на човешката душа. – До XIX век човешките фигури са били изобразявани в българското изкуство изключително като каменни или скални барелефи или живописни портрети със сакрален и религиозен заряд. Друг извод, който можем да направим тук, е, че поради историческите и културните обстоятелства откриваме същностни негативно-естетически тенденции в аксиологическия свят на българските майстори.
      Особено интересно е развитието на облика и духа на вече консолидираното българско изкуство по време на владичествата и след тях: въпреки непосредствения досег с византийската култура, стремежът на майсторите през Х, ХІ и ХІІІ в. е да търсят нови проблеми и художествени решения, непознати дотогава на византийското изкуство. Именно този стремеж към естетическо и художествено разграничаване е, който през XIII век ще отгърне нова страница в изкуството със стенописите в Боянската църква, одухотворени с човешки страсти и вълнения – далечна зора на ренесансовите времена.
      Майсторите от епохата на Асеневци и Шишмановци не само развиват и усъвършенстват собствено мировъзрение и създават национален стил, но и го правят със завидно професионална вещина. Представителите на зрялото българско средновековие през XII–XIII век показват изключителна привързаност към образите от фолклорните митове и легенди, приказки и предания: откъс от великата народна приказка, живяла векове наред в душата на народа.
      И така, вече сме по-близо до отговора на въпроса какъв е начинът, по който българската народна идентичност се предава през поколенията чрез изкуствата и занаятите. Константинов го обобщава така: „творчеството на българските майстори не само е отразявало естетическите изисквания както на аристокрацията, така и на простолюдието, но е влязло по-дълбоко в душевността и ежедневието на целия народ.
      Една от причините за това е придържането на майсторите-занаятчии към вековните традиции в народното изкуство. Така в една гривна, правена вероятно в края на XIII и началото на XIV век и намерена в Русе, откриваме почти идентични мотиви на украса, които описахме при обковките на колани, открити в Мадара и работени цели четири века по-рано от майсторите на Първата българска държава. (…) Голяма част от златарите са използвали и мотиви от плетеницата на църковните книги и са умело претворявани в изящното изделие, предназначено за украса“ (пак там: 85).
      Как се предава идентичността чрез изкуствата и занаятите: имаме невероятния усилен труд и творчески усет на българските майстори, жадували за мирната човешка душа в едно със света наоколо. Това е и сърцевината на Константиновата идея за личността в най-широк план.
      И можем с основание да се запитаме: къде е радостта тук?

      3. Майсторството на радостта

      Когато Константинов разглежда фигурата на майстора, неговата проницателност рисува една естетика и етика на поведението, аксиология на българския дух и способност за събиране на разбитото в едно. Във „Времето на майсторите“, систематизирайки художествените занаяти на Възрожденската епоха, авторът си служи с названието „майстори“ в множествено число: его няма, има общност. Точно както в притчата за св. Франциск от Асизи в какво е съвършената радост: „когато пристигнем в непознат град мръсни, мокри, вкочанени от студ и помолим да ни пуснат в него, а стражата каже: „Ах вие, скитници, шляете се по света, съблазнявате народа, просите милостиня, махайте се оттук!“, да не се обидим, а със смирение и любов да помислим, че пазачът е прав. И мокри, премръзнали и гладни да прекараме нощта в снега без да роптаем – ето тогава и само тогава ще имаме съвършената радост!“ (Просто вярвайте… 2015).

---

Библиография:

      Борисова, С. (2022). Розата и вечният Бог. Естетика и аксиология на българското в изкуствоведските и етнологическите трудове на Петър Константинов. Литературен клуб. Книжка 265 (13 октомври). https://litclub.bg/library/fil/sborisova/rozata.html
      Константинов, П. (1989). Завръщането на Прометей. София: Народна просвета.
      Константинов, П. (2014). От душа и сърце. Времето на майсторите. // Избрани съчинения в двадесет тома. Том 12. София: Даниела Убенова.
      Просто вярвайте. 101 християнски притчи и сказания. (2015). (Прев. Мария Момирова). София: ИК Омофор.
      Тодоров, Цв., Льогро, Р., Фокрул, Б. (2006). Зараждането на индивида в изкуството. София: Кралица Маб.

---

Бележки:

¹ Статията е подготвена в рамките на текущ изследователски проект „Анализ и философско осмисляне на ролята на рода Берон за духовното развитие на България и интегрирането ѝ в световната култура“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – конкурсна сесия 2017 г., договор ДН 15/13 от 18.12.2017 г., допълнително споразумение № 2/14.04.2022 г. [горе]
² По-пълни биографични бележки за д-р Петър Константинов вж. в: Борисова 2022. [горе]
³ Срв. едноименната книга „Зараждането на индивида в изкуството“ (Тодоров, Льогро, Фокрул 2006). [горе]