Господи,
Ти, който си поискал
да съм способен да обичам
защо
защо онази същата
любов, с която ще преобразяваш
след Спасението
старите тела във нови
(навярно, за да издържат на щастието)
и ги правиш
ефирни и лъчащи,
вечни,
защо във мене тя е само
бавно,
вътрешно,
прикривано с усърдие,
неспиращо кървене?

Какво да правя със това желание,
с жълтицата, заета ми от Теб,
(която гърците наричали „талант“)
а аз съм трябвало да умножавам -
аз, килерът,
зазидан и задръстен
с гниещи продукти?

Аз зная,
Ти ще кажеш, че това е
човешката ни похот -
да се влюбваме в едно лице,
да губим вечността
заради една определена форма
сякаш тя самата не е продължила
да се променя, да цъфти и да се скапва,
в същия момент,
в който съм я кехлибаризирал в мисълта си.
Но нали това е точно Твоят
начин на спасяване?

Знам,
разврат е да обичаш
една-единствена
извивка в тинята на Нил.
Равините разправят,
че Ти си пожелал изобщо
да не обичаме нещата,
а единствено следите в тях
на Божественото Ти присъствие
(което гърците превеждат и с „пришествие“).

Но ако е толкоз силна ревността Ти,
че обвива като с броня
жените
и онова, което съм желаел през живота си,
тогава изведи ме от Египет -
защото иначе оставам.

върни се | съдържание | продължи