На Диана

Тя седи и се взира
в чашката капучино в ръката си,
макар всъщност да не вижда
млечнокафявото кръгче с пяна по краищата,
защото е някъде другаде,
а само за удобство ни предлага да мислим,
че е тук, макар и малко отнесена.

Римляните са я наричали Тривия,
сигурно за да избегнат
онова политване на езика
при първата сричка от името є,
изкусителното, навяващо боязън въздигане,
(с последващо падане обратно в блатата
на двете задни отворени гласни,
разделени от вибрираща под водата преграда),
да си спестят
поглеждането нагоре,
напомнящо упражнението брумадия тратака
- тилът опира в гърба,
а погледът се събира в междувеждието -
при което често вместо съсредоточаване
неподготвеният губи съзнание.

Да, наричали я Тривия,
"богинята на трите пътя",
защото тъй както си седяла,
владеела онова, което е на земята,
под земята и в небесата.
Такова било обикновението є -
да седи и да владее,
да оставя нещата да се случват,
да пътуват срещу тебе,
изобилни като холандски търговски кораби
или смутителни като неясни знамения,
и да няма значение кой си,
а само колко светлина или меланхолия
може да понесе тялото ти,
колко живот може да поеме,
на земята или в небесата.
(Под земята могат и повече.)

Такава била властта й - обикновена,
без генеалогия и сложности,
затова Тривия е богиня на робите,
на парвенютата,
на всички онези,
смъкнали миналото си
като кош вмирисана риба,
купена по обед на пазара в Кампания.
Не че кой знае какво ги очаквало оттук нататък,
на тях обаче им харесвало
да боготворят самото си очакване.
Един новоосвободен скриптор от Северните провинции
дори измислил иронията -
изкуството да говори на повелителката си,
без да я предизвиква с неуместното си държане.
Вниманието му я обгръщало по странен начин -
сякаш тя била запечатана ваза
или предизвикателна четвъртокурсничка,
макар и двамата да знаели, че не е.
Думите му се огъвали
около невидимото,
изисквано от обстоятелствата
разстояние,
плетял ги като мрежа,
която въртял над главата си като гладиатор,
когато повелителката гледала в чашата си
и той мислел, че не го вижда,
макар да подозирал със силна доза увереност,
че тя прозира усилията му
в цялата им сегашна и бъдеща безплодност,
и тъкмо затова така спокойно се взира в капучиното,
а само за удобство му позволява да мисли,
че е тук, макар и малко отнесена.

върни се | съдържание | продължи