ПРОЛОГ

Страноприемница. Нощ, слама, протегнати крака и въздържание.

следва РАЗКАЗЪТ НА СВЕЩЕНИКА

„Рицарю, ще ме прощаваш, без да ща,
изглежда съм се облекчил
във шлема Ви. Уви“!
Душата в здрача свой познава Господаря,
но чужда е за нас кърмящата Му гръд,
в тази воденица, където
кучетата и дъските
(помниш, крадени)
ни вкарват в друга икономия.
(Пикал съм ти Екзарха!
Да живее българското либерте!!!).

Пътят ни изхвърли
в този край на злак и пясъци,
на хълмове, и копия,
          и кръв.
„Ще въдиш попови лъжички във Граала“!
Спомни си този стих, който не разбираш,
Йосифе.
„Какво си се разбъбрил, отче? Да съм проклет,
ако пак не си забъркал някой висш предмет!
Хайде, стига вече,
лягай си, човече,
не виждаш ли, че туй,
е на стопанката онуй...
ведрото за млеко.“

Странно...
Сега виждаме смътно, като през огледало, но...
Стопанката, нечистотата, кофата,
          не, чашата,
Жената с Тайната, надраскана върху корема...
През скверното е пътят ни нагоре...
Колко ми е леко -
заспал ли съм,
или най-сетне гледам във небето?

Всички станаха на изгрев слънце
и бързо се приготвиха за път,
само Стюардът дълго търси обувката си,
но това е вече
          РАЗКАЗЪТ НА ИКОНОМА

върни се | съдържание | продължи