Вятър, пренесъл летящи риби
от далечните морета,
възторга на скали
и раковини,
затворени с целувка,
цвят на миди,
обезсърчен от неподвижност
и от нещо повече.

О, светъл, неизказан Лик по пладне,
когато силата в гърдите ми гори,
избирам аз мира на детството.

И любопитна съм за песента
като един-единствен
възможен вик
на жребий и на щастие.

Ех, ти,
Йона,
познавам те,
изхвърлен на брега –
като пътник отминаваш.
И Бог
на твоята страна!

върни се | съдържание | продължи