Илко Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | „Приближение“

 

2.

 

СМЪРТ И ДРУГИ

 

Илко Димитров

 

 

 

 

 

х

 

 

Озадачава ме огледалото, обърква ме –
не знам какво точно представлява, защото
внушава уязвимост, но всъщност е напълно
защитено, бих казал, преднамерено
обезопасено – пред непроницаемия гръб стои
повърхност, дотолкова лишена от притворство,
че отразеното се пита – стои ли пред повърхността,
или е всъщност в нея като нейна неизбежна част.
Да, повърхността е защитена, но не и отразеното.
То изниква в миг, но сякаш като хванато в капан,
с уязвена внезапност и не в цялост, не цялото веднага,
а в някакво отложено присъствие. Наистина
неестествено изглежда отразеното – лишено от обем,
лишено от дълбочина – като пеперуда
между страниците на книга.

 

 

 

 

 

х

 

 

Чакам момента, когато отвъдното ще ми се покаже,
ще ми се яви като тази тук реалност. Искам да го видя
толкова ли е различно, толкова ли е невероятно.
Но не говоря за смъртта, не това е средството,
което искам да ме отведе в отвъдното, защото
в смъртта си вече няма да съм аз, а аз съм, който
искам отвъдното да видя – по пътя на живота,
не по пътя на смъртта. Искам с тези сетива,
с този нос да го подуша, да го чуя с двете си уши,
да усетя грапаво ли е, или е гладко, мирис има ли
и да видя колко цветно е, защото трябва да е много цветно.
Защото странно е – да знаем всички, че го има,
да знаем, че е винаги на крачка разстояние от нас,
дори по-близо, но да не е част от нашия живот
отвъдното, някак неестествено встрани от него.

 

 

 

 

 

х

 

 

Тялото е само твое, но духът ти не е –
споделен е със света отвън, тъй както въздуха споделяш,
който в теб за миг остава, преди отново да е вън,
за да се върне в теб и сетне да е вън отново –
без никакви следи, без граници и очертания,
отвъд които да започва нещо, което преди това не е.
Та можеш ли да кажеш кое от въздуха е твое
и къде започваш ти, а свършва всичко друго?
Споделен е със света духът ти и тези редове дори
не са изцяло мои и не изцяло на света, защото
ни думите са мои, ни смисълът, но и те не съществуват
като изказани от мен, ако аз именно не ги изкажа.
Мисълта дори, сякаш зад черепа дълбоко съхранена,
е мисъл само доколкото е за света и е насочена към него.
Споделен е със света духът ти и ти си споделен,
разтворен си като площад, като крила на птица,
които въздуха разместват, разтворен си като стена,
която липсва, като съборени стени на изоставен вече дом,
като срината ограда си разтворен, защото ясно е –
пространството е общо и няма нищо,
което трябва отделно да се съхранява.

 

 

 

 

 

х

 

 

Какво значи да си повече от скръбта си, от тревогата,
да си повече от радостта си, от възторга,
да си повече от всичко, което минава през теб и оставя
избледняваща следа? Кое е това в теб
повече от скръбта и радостта ти, което ги преодолява,
което надделява? Какво означава да се радваш,
когато се радваш, при толкова явни поводи за тревога,
при толкова смърт? Защо намаляват тревогата и скръбта,
как намаляват, заради кое? Месото възстановява
здравословния си баланс.

 

 

 

 

 

 

 

СМЪРТТА (поема)

 

 

как не мога смъртта да разбера как нямам разум
за да схвана тя какво е някой може ли да ми помогне
да се ориентирам в тази главоблъсканица защото
мисля си че след като камъните и тревите
не знаят има ли я или не а само претърпяват
случването ѝ и след като не съм
ни камък ни трева не може разума да имам
само за да знам че някога ще претърпя
тъй както камъните и тревите претърпяват
а имам разум за да почна да разбирам
тази главоблъсканица да се справям с нея
но уви не мога по-голяма е от разума ми
и си мисля трябва нещо друго
нещо повече от разум за целта

 

 

 

 

 

х

 

 

какво ще стори какво е в състояние да стори
това повече-от-разум безсмъртен ли ще стана
или само главоблъсканицата ще схвана както схващам
някаква задача с думи но не е ли именно това пътят
ще се справя с главоблъсканицата ако я схвана
както схващането на задачата е всъщност
нейното решаване и тогава ако смърт е дадена за мен
както смърт е дадена за камъните и тревите
но разум имам само аз и разумът е само
някакво стъпало след което следва нещо
което разум не е а е нещо повече от разума
с който главоблъсканицата не схващам
то на мен е даден пътят някъде по пътя да застане
някой който вече аз не съм и накрая
смъртта да схване и да разреши смъртта
тъй както вече разрешавам аз
някаква задача с думи защото
следващото може всичко
което за предходното е невъзможно

 

 

 

 

 

х

 

 

но съм предходното не мога
смъртта да разбера разумът стои
наравно с тялото взрян в задачата
която не може да реши

 

 

 

 

 

х

 

 

Приглушено е съществуването ми, твърде висока
е музиката на смъртта, заглушава песните на тялото
и песните на духа. Те надигат гласове, наистина
надигат гласове, извисяват се в кресчендо,
понякога дори неистово, но твърде висока е
музиката на смъртта, нищо не се чува от нея.

 

 

 

 

 

 

 

ДОКАЗВАНЕ, ЧЕ СМЪРТТА НЕ Е ФАКТ

 

 

Смъртта на непознат не ти въздейства, тъй както
смъртта на близък. Дори да я предчувстваш,
дори внимателно да я подготвиш, дори да я направиш,
не можеш свойта смърт да преживееш – никой
не е свидетел на смъртта си, не знае
какво тя прави със самия него,
какво му е направила.
                                      Тогава
факт ли е смъртта, или е отношение,
моментна нагласа на духа?

 

 

 

 

 

х

 

 

някои неща изглеждат толкова самодостатъчни
с такава всеобща валидност че си казваш
не могат те да са въпрос на гледна точка
ето тази философия не може да е въпрос
на гледна точка тази религия също
не може да е въпрос на гледна точка
не са толкова специфични че да има
наред с тях независимо да съществува
и друга философия и друга религия например
също толкова самодостатъчни и с подобна
всеобща валидност без никаква разлика

 

 

 

 

 

х

 

 

днес отива ли се доброволно на смърт за общи каузи
не за отделни вещи или за отделни хора а за
абстрактни универсални неща подобно любов
или подобно вярност не казвам родина нито идея
за да не предизвикам насмешка или най-малкото
неразбиране но отива ли се доброволно на смърт
за подобни общи неща защото е имало време
наистина твърде различно от настоящото когато
да предадеш тялото си на смърт е било чест
и дължима реакция не говоря за Иисус
Който е отделен и заплетен въпрос но защо
е трябвало да се предаваш на смърт доброволно
кое е налагало това толкова невъзможно ли е било
проблемът да се реши по друг не толкова краен начин
и като сега си задавам всичките тези въпроси
не може ли да се каже че е било съвсем излишно
направо безсмислено някой да прави това
защото какви каузи наистина какви идеи
за какво става дума изобщо

 

 

 

 

 

х

 

 

Какво правят долните слоеве, защо така фатално изостават
от горните? Защо продължават да тънат в тъненето си,
докато горните се извисяват, та вече дори не се забелязват?
Защо долните не позволяват горните още повече да се извисят,
а някак дърпат все надолу, все спират извисяването,
дори някак съзнателно му пречат? Не разбират ли,
че горните са бъдещето, че рано или късно и те, долните,
ще бъдат на това място, на което някога са били
горните? Защо, по дяволите, не помогнат и те малко?
Толкова ли е трудно да прихванат нещо от извисяването,
а продължават упорито да тънат? Как се справя тази планета,
напълно не разбирам! Горните стават все по-извънземни,
долните си остават трудноподвижни,
направо лепкави като тиня. Уж вече е различна планетата,
а на практика заради долните си остава каквато е била
преди хиляда години, никаква разлика!
(Изрича се с подходящата интонация.)
И тъй като долните не могат нищо да направят,
освен да тънат. И тъй като горните стават
все по-извънземни, все по-близо до изкуствените интелекти
и все по-далеч от долните. И тъй като планетата е една,
а долните нищо не разбират, никой не може нищо да им обясни,
дори няма смисъл и да се опитва. И тъй като
днешната епоха е тотално различна, нищо общо няма
с предишните епохи, които въпреки малките разлики
всички са си приличали.

 

 

 

 

 

х

 

 

като няма принципи какво има стандарти като няма
като няма правила критерии като няма рамки очертания
червени линии оградени зони какво има като няма
нищо като няма добро като няма зло като няма
което е по средата като няма вярност нито невярност
като няма вина нито отговорност като няма управление
и няма подчинение като няма контрол като няма хаос
като няма неразумност и няма разумност
като няма почтеност и няма подлост
като няма закрила и няма упование като няма нищо
какво има самият живот с леко повдигнат воал

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 03. февруари 2021 г.
Публикация в кн. „Приближение“, Илко Димитров,
Изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2019 г., редактори: Калоян Игнатовски, Биляна Борисова.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]