МОНОЛОГЪТ НА ЕДИН ЕЗЕРЕН ПОЕТ

Ивайло Иванов

Днес старите зоолози будят смях!
Щом видовете искат да опишат,
твърдят, че земноводните сред тях
предимно чрез кожата си дишат.

И с нас така е: В брачното легло
когато ний се любим и въздишаме,
не е под бистър шум на кислород.
Ний повече чрез кожите си дишаме!

А колкото до наште дробове,
те с функции остатъчни са само.
Когато дъщеря ни те зове,
чрез тях издиша рибешкото: „Мамо!“.

И в езерото на живота рус
мехурчето на нежните й чувства
поражда воден кръг, чиито трус
по бреговете дълго ще се чувства

и знам, ще ги подронва, щом не са
в хармония със езерната флора.
И няма на рибарите гласа
да ни помогне - те са външни хора.

Така живеем в езерото днес.
Така дано живеем и додето
смъртта като чудовището Нес
не ни погълне - и във трюмовете

на нейния дълбок и чист корем
подобно Йона ние ще се сместим
сред мрака й, за да се понесем
прегърнати към Царството небесно.

Туй всичко ти го казвам в този час,
за мъничко изплувал над водата.
Но гмурвам се, защото виждам аз,
че мръщят се пред буря небесата.

А ти отплуваш с друг. Добър ти път!
От бездната аз вечно ще те викам...
И ти ще дойдеш! Ако те не спрат
стъблата трудно мислеща тръстика.

върни се | продължи