„Що е всъщност цивилизация? - Очовечаване.“ - отговаря Николай Райнов заедно с Георг Брандес в една своя натурфилософска беседа от 1925 година. Това е времето, когато името на датския критик е „във всяка уста“, когато мястото му на европейски духовен водител е безспорно. В „света от вчера“ понятието ЕВРОПА означава преодоляване на националните граници, изграждане на културни и политически мостове между държавите на Стария континент. И тъкмо Брандес е този, който с "Главни течения в литературата на XIX век" създава първата история на общоевропейското културно съзнание. През същата година Стефан Цвайг възторжено ще се обърне към вече осемдесетгодишния „учител по европеизъм“: „Аве Брандес! Поздрав и почит към великия майстор, родоначалник на нашето поколение!“                  

         За периода 1898-1925 г. в България се издават и преиздават тринадесет Брандесови книги! Сетне по неведоми причини „вълната Брандес“ - както и много други вълни - се отлива, за да отстъпи място на „вълната Цвайг“. Но такава е, изглежда, закономерността на духовните прониквания в жадната за литературни новости все още "следосвобожденска" България. Така за повече от половин век делото на Георг Брандес се загубва за младата ни култура. Но тънката нишка на трайния духовен интерес, свързваща ни с миналото и традицията, не се прекъсва! Изпод тревата на забравата Брандес отново и отново изниква в полезрението ни, той все така е „великият Брандес“ - но възторгът е станал вече отмерен, критично преосмислен.                  

         Защото Брандес не можа да предскаже тоталитарните лагери на смъртта - тези уродливи продукти на възхваляваната от него ЦИВИЛИЗАЦИЯ. За датчанина „култура“ и „цивилизация“ бяха просто различни наименования на един и същ, устремен към бъдещето процес. Той вече бе провидял своя блян за една цивилизация, освободена от "прекалено човешкото", когато на тези мечти сложи край мрачното пророкуване на фаталиста Шпенглер за "залеза на Запада". Тук ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ, която Брандес диреше в свръхчовека на Ницше, вече не бе носител на великия смисъл на нашата планета, не бе „окото, което земята издига към небето“, възмечтано от романтика Новалис.                  

         В светлината на съвременния ни опит човекът, за когото се бореше Брандес, се оказа не „начало и цел на цивилизацията“, а крехък съсъд на културата, вкоренен в традицията и непроменливите духовни ценности. Делото на Брандес, израстващо в съвременен контекст, внушава по-скоро мисълта на големия му следовник и диалектически отрицател Стефан Цвайг: „Възхищението от великото и прекрасното е много повече от оценяването и опознаването.“

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!