Калоян Праматаров

поезия

Литературен клуб | съдържание | страницата на автора

 

ГОРА

 

 

Калоян Праматаров

 

       

      I.

       

      гора, радиопредаването на снега жужи
      скупчват се релсите, елите, светлозелената трева,
      в поръждавялата вода - отражения на дървени фасади и дървета,
      рохка пръст, пътеки от изсъхнали игли
      натрупала е шумата жълтокафеникави могили,
      денят е с цвят на угасена лампа

       

      мястото, където дюните се губят в безбрежните гори,
      нося на гърба си зима, снежинки слитат в пясъчния сън,
      морето е отвъд залязващият вятър,

       

      вълк мечка елен - бряг, осеян с човешки стъпки,
      в дъха набъбва инстинктът на ловеца, няма никой тук,
      морето говори на гората

       

       

       

      II.

       

      мъкне ноемврийското небе из парка железни котви,
      сред дърветата с червени плодове - плътни планети,
      избили на петна по зимен камуфлаж,
      разпръсва вятърът пера,
      сателит насред гората търси морски гласове,
      които са били, които са, които някога ще бъдат,
      думи, изтъкани от вода, изговаряни едновременно на всички езици

       

      сумрак, натрупва сняг над спящите пътеки,
      синкавият кос на зимата свива гнездо от остри клони в гърдите,
      тишината с лисичи стъпки се отдалечава към капана на стоманения залез,
      нощта затваря своята необозрима челюст,
      в корема на горската вселена спокоен е човекът -
      черен бог разделя луната на две равни половини

       

       

       

      III.

       

      сивата сова на деня кръжи,
      гората вчесва с дървесния си гребен косите на блатата,
      сред дъбовите стволове – небето - бежов пластелин,
      сенките на предметите отсъстват, навярно зимата ги е окрала

       

      бъзов сок е въздухът притихнал, облаците - стъпки в пепелище,
      и само храстите, сресани наляво,
      ръкопляскат и подсвиркват на преминаващия вятър,

       

      конете на морето дишат някъде на запад,
      непонятна сила сред боровете и брезите,
      гората пее песен, смислена без думи, смее се и плаче,
      сред дните - устремени, бели зайци и нощите - слетели врани,
      слънцето - сърце на пустошта, луната - пастир на зверове и птици,
      повтарят клоните изреченото от човека - горски хора,
      и кършат се под тежестта на здрача

       

       

       

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

 

Електронна публикация на 14. август 2021 г.
Публикация в кн. „Дайни“, Калоян Праматаров, редактор: Марин Бодаков, Изд. „Сонм“, С., 2017 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]