В синьото на пролива гравиран,
търсен в отражения, намиран
в камък и позлата на брега –
свети той, градът на градовете,
като оникс в чашката на цвете,
като манастири под дъга.

Вензел на земи и на морета!...
Гълъб, излетял от водосвета,
го осеня с божески криле -
и цъфти със бели клонки фриза,
и младежът ореолен слиза
с коня си на ратното поле.

Слънце ли аркадите иззида?...
Чувам шум в черупката на мида,
звук на серафически крила.
Нартиките лъхат свойта слава.
Mоят силует се раздвоява
в пламък на звезди и кандила.

Тук умирах в крясъка на чайки,
раждах се на клади от мозайки -
нощем спя под портиките бос.
Страни думи на гранита пиша.
Бяла роза в храмовата ниша
диша върху сребърен поднос.

Мраморни дантели като вятър.
Този град е трон на Пантократор
и на цар с пламтяща морска свещ.
Бог го короняса на земята.
Mиха го водите, племената,
времето, човешкият кипеж.

Бялата вълна го надживява
в своя миг, но вечен той остава
в бръчка на светителско лице.
Факлите на форума къде са?
Тук видях сирийската принцеса,
пръстена й с форма на сърце.

В мидата шуми южнякът топъл
и звукът твори Константинопол,
от седеф и камък го плете.
Чудо! – роза, като пяна бяла
в блясъка студен на ритуала
пада от усмивка на дете.

Сякаш съществува и я няма...
Света скъпоценна амалгама
светите процесии застла.
Всичко се накланя към покоя –
образът на василиса Зоя,
черквите, вечерната мъгла.

Но като олтар у мене свети
Цариград, градът на градовете,
спуснат от сияещия рай.
Слънцето в морето го гравира
и в златогравюрата прозира
синьото на живия безкрай!

върни се | съдържание | продължи