Златозар Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПОРТРЕТ НА НЕИЗВЕСТЕН МЪЖ, II в.

 

Златозар Петров

 

 

 

1.

 

Докато слизаше към форума с намръщено лице,
обиколен от подлеци, ласкатели и ухажори,
и мислеше за предстоящата си реч
уж в полза на народа и държавата –
какво очакваше от себе си, кажи?
Сред уличната врява и воня на риба,
на гнили зеленчуци и повръщано
ти бърчеше плебейския си нос
и крачеше в неправилни александрини
към мястото на твоето убийство.
Охранената плът на твойте мисли
не те предупреди. И само нещо
полузабравено, омразно – както в детството
спрежението на глагол от трудна група –
в теб трепна като музика. Носталгия
е името на чувството, което те обзе.
Не знаеше, че виждаш за последен път тълпата,
тържището, покоя на водата в делвите –
но вече ги обичаше.
Не знаеше,
че повече ти няма да участваш
в архитектурата на свечеряването – в крясъка
на проститутките, войниците и селяните.

 

И тялото ти повече не се обърна.

 

 

 

2.

 

Изчезна твоят крак, изчезна мястото
на твоя глас и твоето мълчание.
Годините не ти отнеха нищо
освен живота. Но какъв бе ти?
Ти беше римлянин, случаен мъж
от ниско потекло.
Жените ти похъркваха,
прасецът все те наболяваше от стара рана
(веднъж, докато бягаше, германска брадва те улучи),
на пировете се усмихваше с мечтателна разсеяност
и вкусваше капризно от фалернското.
Ти беше римлянин.
Облегнат на любимия си роб,
понякога си позволяваше да критикуваш
упадъка на нравите; цитираше неточно
Персий, Ювенал; в последвалия спор
налучкваше и биеше на сляпо.
Сега, когато твоята посредственост изчезна,
аз, твой следовник през праха на дните,
следовник в тоя град на мъртъвци,
оплаквам участта ти.

 

 

 

3.

 

О, аз не можех повече да съществувам никъде.
Аз никъде отивах и се връщах никъде
и никъде не се задържах повече от никого.
Опитвах да говоря с хората, налети със омраза,
залутвах се из рибните пазари на Империята,
танцувах с робите, беседвах с философите, блуждаех.
Обичах да прекършвам женското високомерие,
молбите за любов в очите на патрицианките
ме изумяваха – обичах вертикалната им кръв,
разцъфнала зад кухите и горделиви маски.
Но тази бе избраната от мене дума: никъде.
Разбира се, аз знаех други думи: гражданин на Рим,
трибун, сенатор, консул – думи без значение.
Попаднах тук благодарение на селска инатливост –
момче за всичко, тяло за любов, платен слуга.
Сега, когато знам, че всичко е прекрасно,
че даже въздухът танцува от любов към себе си –
усещам болката в прасеца си, отпивам бавно,
изпитвам някаква носталгия, не знам защо
не се досещам за най-скритите си мисли
и тялото ми все по-трудно се обръща.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

Електронна публикация на 01. септември 2020 г.
Публикация в кн. „Раждане на снега“, Златозар Петров, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2013 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]