Златозар Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

***

 

Златозар Петров

 

 

 

Нима не помнех вола си, голям като река
и бавен под луната – не помнех ли смъртта?
Нима не виждах репея, не криех ли смеха си
както змията – танца; не съм ли бил дете?
Изсипвал ли съм някога чувалите със зърно
в хамбари есенни, дочувал ли съм грак?
В стърнища от любов не съм ли бродил, в ниви
не съм ли се извръщал надясно и наляво?
Не помня вече края си, не зная и началото
на семето в шушулките зелени на граха,
как розата на вечерта дими не проумявам,
морето през кои прозорци идва не разбирам.
Нима не съм се сгушвал в сенки на листа
и в сивкаво палто дъжда не съм очаквал?
Услужвал съм и на мръсници с тъмна жал,
броил съм пачки в стаи, лъгал съм, бледнеел.
В това дремливо време, мой скъпи Хераклите,
пак волът ми умира, голям като скръбта ми,
и в крушата на двора се блъсва ручей кръв,
и репеят е кървав, уплашен и самотен
под есенния вятър. Пак волът ми умира.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

Електронна публикация на 01. септември 2020 г.
Публикация в кн. „Раждане на снега“, Златозар Петров, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2013 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]