Златозар Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

***

 

Златозар Петров

 

 

 

Любима, ти си само смърт.
И пътищата, по които аз
вървя към теб,
са само смърт.
Затрупани са пътищата от годините,
затрупани са дворчетата от снега
на нашата любов,
която е
по-малко смърт
в смъртта.
Очите, устните, ръцете
(с поруганите им жестове)
са смърт,
която е
гравюра.
Дали сме бродили из мръсните квартали
и сме мечтаели да ги запалим със телата си –
сега е без значение.
Гробовете са смърт, но без значение.
Чиновникът е смърт, но без значение.
Дървото, булевардите, дъждът
взаимно се отричат
и са без значение.
Любима, всичко ни разделя,
защото
нищо
няма
да ни раздели.
Аз виждам как автомобилите
се плъзгат в диамантения студ
и съжалявам техния двигател,
пленен като човешкото сърце,
аз плача за нагорещеното бутало
и самотата на изящното реле,
за мощния циничен механизъм
на смъртта, която е
дете.
Любима, всичко ще ни раздели.
Но ти недей тъгува –
ти си смърт,
запалена от моя весел огън.
Запалени са котките и кучетата
и книгите, които все четеш
със мисълта за мен.
Аз няма да си тръгна.
Ще остана
при виното, засветило в дъха ми,
при костите
на умореното ми тяло.
Смъртта ми ще се влюби
в друга смърт
и заедно ще се катурнем
във смъртта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

Електронна публикация на 01. септември 2020 г.
Публикация в кн. „Раждане на снега“, Златозар Петров, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2013 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]