На Хавиер Санчес Менендес                            

Нейното беше любов без име. Беше се увековечила в росата по миртата, по стрехите на сградите и в коритото на реката. Никой не я познаваше, но отгатваха плача й в катедралата среднощ, предсказваха маковете от пепели на очите й и съдбата й на невидима странница по стъмените улички и вътрешните дворчета, където водата напоява розовите храсти. Когато камбаните се раздираха от плач в Албарасин, хората твърдяха, че тя е, която ридаеше, или ако дъждът шибаше зидовете и скърцаше глухо в ръждясалите решетки, никой не се съмняваше, че беше дамата в присъпи на гняв. Небето потръпваше със звезди при хода й и глашатаите, в центъра на площада, възкресяваха минало на коне, на мечове и на родове. Никой не се осмели никога да я назове и само един младеж, слепец, просещ по вратите, вярваше да я е видял на брега на реката, в нощ с луна, гола от изненада, с гарваново черна коса и бяла кожа.

Из Оригинална версия (2012)

върни се | продължи