На Антонио Ламберти

В часа на сънищата моите очи се взират
                в листа бял.
    По него идва шествието от видения и сенки.
Минават жени с лица на статуи,
жени с лица на мраморни статуи,
тъжни, мили, нежни, бледни!

   И призраци минават от странни поеми,
от странни поеми на целувки и сълзи,
от истории, които в жестоки мигове
покриват с бели коси главите!

   Какви снежни корони поставя съдбата!
С какви преждевременни бръчки вае лика!
А как ни се иска по-леко да стъпват
камилите мудни от тоя керван!

   Камилите мудни
- като сенки на свода -
сякаш в ледена пустиня,
прекосяват белия лист.

                Едната понесла
                товара огромен
от древни тъги и болки,
тъги на народи, болки на раси;
тъги и болки, изстрадани от Христосовци,
които идват на света за саможертва!

                Другата носи
на своята гърбица
сандъка със блянове, перли и злато,
а върху им - властната Савска царица.

                Третата носи
                ковчег,
в който пътува скръбна покойница
като мъртва лилия, като клета надежда.

      И напредва върху едногърб верблюд
                Бледната,
облечената в тъмни одежди,
Царицата непобедима, недокоснатата красавица:
                Смъртта.

                И човекът,
връхлитан от тежки видения,
открива в звездната вис,
поразителни чудеса и ужасни предвестници,
                гледа този верблюд
                от кервана
като пратеник на светлината
в смътната пустош на белия лист!

върни се | съдържание | продължи