На Хуан Рамон Хименес

Защо ме питаш, Лебед, със шията си бяла,
мен - тъжния мечтател, заскитал по земята?
Защо със хубостта си, безмълвно засияла,
царуваш над водите, безчувствен към цветята?

   Възпявам те, тъй както във стихове чудесни
възпя те на латински Овидий с властен тон.
И славеите пеят едни и същи песни
през векове, народи, под всеки небосклон.

   За вас словата мои едва ли ще са странни.
Навярно Гарсиласо¹ сте виждали... Но аз
съм рожба на Америка, потомък на Испания,
Кеведо писа песни в Аранхуес за вас.

   Като ветрила свежи крилете разтворете,
върху челата бледи повейте с ласки нежни
и с фигури изящни и бели отсранете
от паметта ни всички идеи безнадеждни!

   Дошли от Север, с болка изпълват ни мъглите,
повяхват всички рози във нашите градини.
За нас почти са мъртви надеждите, мечтите -
душите ни са бедни, нещастни просекини.

   Насъскват ни да влезем с орлите във разправа,
ловджийските соколи пак идват отдалече;
но вече не сеяе онази древна слава,
Алфонсофци днес няма, и Сид го няма вече.

   Дъхът не ни достига за подвизи големи.
Поетите са мъртви без вас и езерата.
За рози, не за лаври са техните поеми -
те пеят днес за ласки, а не за битка свята.

   С трагичната си участ са вече примирени
Америка испанска, испанската родина.
И както твойта шия сега запитва мене,
тъй аз запитвам Сфинкса за бъдните години.

   Ще бъдем ли пленени от варвари с измама?
Ще трябва ли да учим английските слова?
Идалговци достойни и рицари ли няма?
Днес да мълчим, та горко да плачем след това?

   О, лебеди, зовът ми лети към вас самите!
Отчаяни били сте, но аз долавям пръв -
жребците на Америка ни тъпчат със копита
и във предсмъртни мъки е грохналият лъв.

   Чух черен лебед: „Мракът предсказва светлината!“
Чух лебед бял: „Зората ще озари простора,
защото е безсмъртна!“ Земя от слънце сгрята,
надеждата е скрита в сандъка на Пандора.

---

¹ Гарсиласо де ла Вега (1503 - 1536) -
голям испански поет (бел. прев.)

върни се | съдържание | продължи