Радостта на нощта отнасяща надалеч подплатата на лилавата рокля
като опашка на голямо животно, превръщайки се в сън
става реч, в която всички звуци са смешни,
на любовта не й трябва дълъг разговор.

Така, отлепяйки се от пръстите, восъкът става измислица
на новия ден, завиващ думите в сянка от хартия,
върху която в трепета на пръстите избива небесният огън
който някога е бил началото на всяко движение

Но светлината се изплъзва под грохота с парчетата на отраженията
във въображението като множество текстове, разхвърляни
от вятъра на съмнението по повърхността на мисълта, като езеро от здрач,
в който дървото и мъглата се сливат в бавен танц.

Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как се изгубили себе си.

Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца на първата къща,
виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.

върни се | съдържание | продължи