Федерико Гарсия Лорка

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

 

ДОНЯ РОСИТА ИЛИ ЕЗИКЪТ НА ЦВЕТЯТА

 

 

Гранадска поема около 1900 година,
разделена на различни градини, с песни и танци

 

Федерико Гарсия Лорка

 

Превод от испански: Тодор Нейков

 

Превод от испански на стиховете: Стоян Бакърджиев

 

 

       

      Действащи лица

       

       

      ДОНЯ РОСИТА

       

      ИКОНОМКАТА

       

      ЛЕЛЯТА

       

      ПЪРВА, ВТОРА И ТРЕТА ДЕВОЙКИ

       

      ПЪРВА, ВТОРА И ТРЕТА СТАРИ МОМИ

       

      МАЙКАТА НА СТАРИТЕ МОМИ

       

      ПЪРВА И ВТОРА ГОСПОЖИЦИ АЙОЛА

       

      ЧИЧОТО

       

      ПЛЕМЕННИКЪТ

       

      Сеньор Х - ПРОФЕСОР ПО ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ

       

      ДОН МАРТИН

       

      МЛАДЕЖЪТ

       

      ПЪРВИ И ВТОРИ РАБОТНИК

       

      ГЛАС НА ПРОДАВАЧ

       

       

       

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

 

 

 

Стая с врата към зимна градина.

 

 

 

ЧИЧОТО

    А моите семена?

ИКОНОМКАТА

    Там бяха.

ЧИЧОТО

    Но сега ги няма.

ЛЕЛЯТА

    Кукуряк, фуксия и хризантеми, виолетки „Луи-Паси“, сребристо светла бяла ружа с върхове на хелиотроп.

ЧИЧОТО

    С цветята трябва да се отнасяме по-внимателно!

ИКОНОМКАТА

    В моята градина ли хвърляте камък?

ЛЕЛЯТА

    Мълчи! Не възразявай!

ЧИЧОТО

    Отнася се за всички. Вчера намерих стъпкани на пода луковичките не гергиниите.

     

    (Влиза в зимната градина.)

     

    Вие не си давате сметка какво представлява моята зимна градина! От хиляда осемстотин и седма година, когато графиня де Вандес успя да отгледа мъхнатата роза, никой друг в Гранада освен мен не може да се похвали с такова постижение, дори ботаникът на Университета. Трябва да се отнасяте с по-голяма почит към моите цветя.

ИКОНОМКАТА

    Нима не ги уважавам!

ЛЕЛЯТА

    Шт! И двамата сте непоправими.

ИКОНОМКАТА

    Да, сеньора! Но не аз съм казвала, че от постоянното поливане на цветята и от водата, която шурти отвсякъде, под канапето ще се завъдят жаби.

ЛЕЛЯТА

    А когато разцъфтят цветята, не обичаш ли да ги миришеш?

ИКОНОМКАТА

    Не, сеньора! За мен цветята миришат на мъртво дете, на монахински обет или на черковен олтар. На тъжни неща! Всички рози на света не могат да се мерят с един сочен портокал или една хубава дюля. Но в този дом... рози на една страна, на друга - босилек, анемони, градински чай, петунии и тези толкова на мода сега цветя, хризантемите, рошави като цигански глави. Колко бих се радвала да видя посадено тук някое крушево или черешово дръвче.

ЛЕЛЯТА

    За да им ядеш плодовете...

ИКОНОМКАТА

    Че за какво друго е дадена на човека устата? Или както казваха в моето село:

     

      За да се храним, служат ни устата,
      за буйни танци служат ни нозете
      и служи, служи нещо у жената...

       

      (Спира, приближава се до Лелята и тихо й пошушва нещо на ухото.)

ЛЕЛЯТА

    Боже мой!

     

    (Прекръства се.)

     

ИКОНОМКАТА

    Това са малко неприлични думи, дето ги говорят на село.

     

    (Прекръства се.)

РОСИТА

    (Влиза бързо. Облечена е в розова рокля с буфан ръкави и панделки, мода 1900 година.)

     

    А шапката ми? Къде ми е шапката? Камбаната на „Сан Луис“ удари вече тридесет пъти.

ИКОНОМКАТА

    Сложих я на масата.

РОСИТА

    Но там я няма.

     

    Търсят.   И к о н о м к а т а   излиза.

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Не мога да я намеря.

РОСИТА

    Как е възможно никой в тази къща да не знае къде е шапката ми?

ИКОНОМКАТА

    Сложи си синята с маргаритките.

РОСИТА

    Ти си луда!

ИКОНОМКАТА

    Дваж по-луда си ти!

ЛЕЛЯТА

    (Влиза.)

     

    Ето я!

     

    Р о с и т а   я грабва и излиза.

     

ИКОНОМКАТА

    Все бърза! Иска други ден да е вече днес. Почва да хвърчи и се изплъзва от ръцете ни. Когато беше малка, трябваше всеки ден да й разказвам приказката, в която тя беше стара жена. „Сега моята Росита е вече на осемдесет години...“ и тъй нататък. Виждали ли сте я да седне някой път да плете тантели, да прави фестони или ажур на някоя камизола?

ЛЕЛЯТА

    Никога!

ИКОНОМКАТА

    Все тича нагоре-надолу, нагоре-надолу...

ЛЕЛЯТА

    Не бъркаш ли?

ИКОНОМКАТА

    Ако бъркам, думичка вече няма да обеля.

ЛЕЛЯТА

    Трябва да си призная, че съм се старала да не я лишавам от нищо. Дава ли му сърце на човек да натъжава едно сираче!

ИКОНОМКАТА

    Няма си нито майка, нито баща, нито куче да я джафка, но затова пък чичо й и леля й са златни хора!

     

    (Прегръща я.)

ЧИЧОТО

    (от зимната градина)

     

    Да речем, че не е престъпление да ми стъпчете семената, но голямо безобразие е да късате листата на най-любимия ми розов храст! Него обичам много повече от мъхнатата роза, от рошавата роза, от помпонестата роза, от дамаската и еглантинската на кралица Исабела.

     

    (към Лелята)

     

    Ела, влез да видиш!

ЛЕЛЯТА

    Прекършен ли е?

ЧИЧОТО

    Не, не му се е случило нищо лошо, но и това можеше да стане!

ИКОНОМКАТА

    Нямат ли край тези разправии!

ЧИЧОТО

    Питам се, кой е могъл да бутне саксията?

ИКОНОМКАТА

    Няма защо да поглеждате към мен!

ЧИЧОТО

    Да не съм направил аз случайно тази пакост?

ИКОНОМКАТА

    Свършиха ли се котките и кучетата, не може ли силен вятър да е духнал през прозореца?

ЛЕЛЯТА

    Хайде, стига приказки, измети веднага зимната градина!

ИКОНОМКАТА

    Все по-ясно ми става, че в тази къща човек не може думичка да каже.

     

    (Излиза.)

     

ЧИЧОТО

    (Влиза в стаята.)

     

    Такава роза никога не си виждала. Ето, виж каква изненада съм ти приготвил! Тази „роза деликатна“ е наистина невероятна със своите наведени надолу пъпки, а не е ли прекрасна и „инермис“ без бодли - какво чудо, - нито един бодил! А какво може да се каже за „миртифолия“, донесена от Белгия, и за „сулфурата“, която блести в тъмнината! Но тази тук превъзхожда всички други! Ботаниците я наричат „роза мутабилис“, които значи променяща се роза. Тя се преобразява... В тази книга е описана и изобразена. Ето, виж!

     

    (Отваря книгата.)

     

    Сутринта е червена, привечер става бяла, а през нощта листчетата й окапват:

     

      Когато сутрин се разтваря,
      червена като кръв е тя;
      за да не изгори, не пада
      над нея бистрата роса.
      Разтворена на обед, тя е
      червена като чист корал.
      В стъклата слънцето наднича,
      за да я види как блести.
      Когато птиците запеят
      в разлистените дървеса
      и пладнето към залез чезне
      сред морската моравина;
      тя става бяла, с белотата
      на буза бяла от солта.
      И чак когато нощ настъпи
      с разискрен рог от бял метал,
      когато потекат звездите,
      а ветровете отлетят,
      тя в синора на мрака бавно
      отронва своите листца.

ЛЕЛЯТА

    Цъфти ли вече?

ЧИЧОТО

    Един цвят е на път да се разтвори.

ЛЕЛЯТА

    Само един ден ли цъфти?

ЧИЧОТО

    Само един ден. Но когато той настъпи, ще застана до нея, за да видя как ще стане бяла.

РОСИТА

    (Влиза.)

     

    Слънчобранът ми!

ЧИЧОТО

    Нейният слънчобран!

ЛЕЛЯТА

    (високо)

     

    Слънчобранът й!

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Ето го слънчобрана!

РОСИТА

    (Взима слънчобрана и целува леля си и чичо си.)

     

    Как сте?

ЧИЧОТО

    Чудесно?

ЛЕЛЯТА

    И аз чудесно!

РОСИТА

    (Отваря слънчобрана.)

     

    А сега?

ИКОНОМКАТА

    Затвори, за Бога, слънчобрана! Не бива да се отваря вкъщи, защото това носи нещастие.

     

      В името на мъченическото колело
      на свети Вартоломей
      и пръчицата на свети Йосиф,
      и свещеното лаврово клонче,
      неприятелю, оттегли се
      от четирите краища на Йерусалим.

     

    Всички се смеят.   Ч и ч о т о   излиза.

     

РОСИТА

    (Затваря слънчобрана.)

     

    Ето, затворих го!

ИКОНОМКАТА

    Не бива никога да го отваряш под покрив... Ка... рамба!

РОСИТА

    Ах!

ЛЕЛЯТА

    Какво искаше да кажеш?

ИКОНОМКАТА

    Исках, ама нали не го казах...

РОСИТА

    (Смее се и излиза.)

     

    До скоро виждане!

ЛЕЛЯТА

    С кого излизаш?

РОСИТА

    (Показва главата си през вратата.)

     

    С трите си приятелки.

ИКОНОМКАТА

    И с годеника си.

ЛЕЛЯТА

    Мисля, че годеникът беше нещо зает.

ИКОНОМКАТА

    Не знам кой по̀ харесва - дали той или тя.

     

    Лелята сяда и почва да плете брюкселска дантела.

     

    Племенник и племенница, да вземеш да ги затвориш в захарен долап и ако, не дай си боже, умрат, да ги балсамираш в ниша от кристал и сняг. Кого от двамате обичате повече?

     

    (Почва да чисти.)

     

ЛЕЛЯТА

    И двамата си ги обичам, нали са ми племенници.

ИКОНОМКАТА

    И двамата, но все пак...

ЛЕЛЯТА

    Аз отгледах Росита...

ИКОНОМКАТА

    Разбира се. И аз не вярвам в кръвната връзка. Нека си го постановява законът! Кръвта тече в жилите, но не се вижда. Човек повече обича някой далечен роднина, когото вижда всеки ден, отколкото брат си, който е надалеч, защото...

ЛЕЛЯТА

    Хайде, стига приказки, чистѝ!

ИКОНОМКАТА

    Та нали това и правя! Човек тук вече устата си не може да отвори. Иди после, че си жертвай живота, за да отгледаш едно хубаво момиче! Иди после, че зарязвай собствените си деца да зъзнат от глад в бедняшка колиба...

ЛЕЛЯТА

    Искаш да кажеш - да зъзнат от студ.

ИКОНОМКАТА

    Да зъзнат от всичко, за да ти кажат после: мълчи! Ще мълча, какво друго може да прави една слугиня? Мълча и затова не мога да отговоря и да кажа...

ЛЕЛЯТА

    Какво да кажеш?

ИКОНОМКАТА

    Оставете това плетене, че ще ми се пръсне главата от тракането на куките!

     

    На вратата се чука.

     

ЛЕЛЯТА

    Виж кой чука.

     

    И к о н о м к а т а   излиза. Чува се само шумът на куките за плетене.

     

ГЛАС

    Прясна планинска лайкучка-а-а!

ЛЕЛЯТА

    (Говори сама на себе си.)

     

    Ще трябва да купя лайкучка. Все ще потрябва някога. Следващия път като мине... тридесет и седем... тридесет и осем...

ГЛАС

    (отдалечен)

     

    Прясна лайкучка-а-а!

ЛЕЛЯТА

    Четиридесет.

ПЛЕМЕННИКЪТ

    (Влиза.)

     

    Лельо!

ЛЕЛЯТА

    (без да го погледне)

     

    Ти ли си? Седни, ако искаш. Росита излезе вече.

ПЛЕМЕННИКЪТ

    С кого?

ЛЕЛЯТА

    С трите сестри.

     

    Пауза.

     

    (Поглежда Племенника си.)

     

    Случило ли се е нещо?

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Да!

ЛЕЛЯТА

    (неспокойна)

     

    Предчувствам нещо. Дано греша!

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Не. Ето четете.

     

    (Подава й едно писмо.)

     

ЛЕЛЯТА

    (Чете.)

     

    Разбира се. Съвсем естествено. Затова именно не бях съгласна за годежа ви с Росита. Знаех, че рано или късно ще трябва да се върнеш при родителите си. А те са доста далеч! Четиридесет дена път ни делят от Тукуман! Ако бях млада и ако бях мъж, щях да те набия!

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Нима аз съм виновен, че обичам братовчедка си? Мислите ли, че тази раздяла ми е приятна? Бих искал да остана тук и точно затова дойдох сега.

ЛЕЛЯТА

    Да останеш тук! Имението е голямо, иска големи грижи, а баща ти е вече стар. Мое задължение е да те накарам да се качиш на парахода и да заминеш. Но това ми трови живота! А да не говорим за братовчедката ти. Тази новина ще я улучи право в сърцето. Сега тя ще трябва да разбере, че батистените кърпички не са само за украшение, но и за да се бършат сълзи!

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Какво ще ме посъветвате?

ЛЕЛЯТА

    Да заминеш! Не забравяй, че баща ти е мой брат! Тук не си нищо друго освен пеперуда в градинка, а там ще си работник...

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Но аз толкова бих искал...

ЛЕЛЯТА

    Да се ожениш? Луд ли си? За женитба можеш да мислиш едва след като си осигуриш бъдещето. Да вземеш Росита със себе си, нали? Само през моя труп и през трупа на чичо ти!

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Излишни приказки! Аз знам много добре, че не мога да се оженя сега. Но искам Росита да ме чака. Защото скоро ще се върна.

ЛЕЛЯТА

    Ако дотогава не се влюбиш в някоя тукуманка. По-добре да ми беше залепнал езикът на небцето, преди да дам съгласието си за вашия годеж. Защото моето момиченце ще остане само̀ между тези четири стени, а ти ще потеглиш свободен по морета, реки и гори. Моето момиченце ще си стои тук, ден след ден, а ти ще бъдеш там, яхнал коня си, с пушка в ръка, на лов за фазани...

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Нямате основание да говорите така с мен. Аз съм дал дума и ще я удържа. Именно за да удържа думата си, баща ми е в Америка и вие знаете...

ЛЕЛЯТА

    (нежно)

     

    Мълчи!

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Ще мълча. Но не смесвайте уважението с липсата на чувство за срам.

ЛЕЛЯТА

    (с андалуска ирония)

     

    Извинявай, извинявай! Забравих, че си вече мъж!

ИКОНОМКАТА

    (Влиза разплакана.)

     

    Ако беше мъж, нямаше да замине.

ЛЕЛЯТА

    (енергично)

     

    Тихо!

     

    Икономката плаче, хълцайки.

     

ПЛЕМЕННИКЪТ

    Веднага ще се върна. Кажете й, моля ви се!

ЛЕЛЯТА

    Не се тревожи! Ние, старите, все вадим кестените от огъня!

     

    П л е м е н н и к ъ т   излиза.

     

ИКОНОМКАТА

    Моето бедно момиченце! Бедната, бедната тя! Такива са днешните мъже! Оставам с моята любима, пък ако ще и милостиня да прося по улиците! Пак ще има скръб в този дом! Ах, сеньора!

     

    (гневно)

     

    Дано го погълне морското чудовище!

ЛЕЛЯТА

    Всичко е в божиите ръце!

ИКОНОМКАТА

      Със сусам,
      с трите пресвети въпроса
      и цветчето на канела
      нека има лоши вести,
      нека има зли посеви,
      нека с кладенеца на свети Никола
      неговата сол отрова стане!

     

    (Взима една кана и полива на кръст вода по земята.)

     

ЛЕЛЯТА

    Стига си клела! Гледай си работата!

     

    И к о н о м к а т а   излиза. Чува се смях.   Л е л я т а   излиза.

     

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    (Влиза и затваря слънчобрана си.)

     

    Ах!

ВТОРА ДЕВОЙКА

    (Прави същото.)

     

    Ах, колко е приятно тук!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    (Прави същото.)

     

    Ах!

РОСИТА

    (Прави същото.)

     

      Ах, за кого въздишат трите
      любими мои хубавици?

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    За никого!

ВТОРА ДЕВОЙКА

                За вятъра!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    За един младеж, който ме ухажва!

РОСИТА

      Кои ли пръсти ще откъснат
      от устните ви тези „ах“?

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Стената.

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Един портрет.

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    Тантелите на моите чаршафи.

РОСИТА

      Аз искам да въздишам също,
      ах, мили, ах, девойки!

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Кой ли ще ги откъсне?

РОСИТА

                       Две очи,
      които сенките избистрят,
      чиито мигли са лозници,
      в които кротко спи зората.
      Макар и черни, те напомнят
      две пладнета сред маковете.

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Завържи една панделка на въздишката си!

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Ах!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    Щастлива си!

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Щастлива!

РОСИТА

      Бъдете искрени, защото
      съм чула клюкички за вас.

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Клюките са като плевели.

ВТОРА ДЕВОЙКА

    И припев на вълните!

РОСИТА

    Ще го разкажа днес.

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Започвай!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    Клюките са венци!

РОСИТА

      В Гранада улица „Елвира“
      е приютила хубавици,
      които тръгват към Аламбра,
      три, четири, самички.
      Една облечена в зелено, а друга в цвят на малва, трета
      с корсаж кариран пременена
      и с панделки чак до земята.
      Най-първите са сиви чапли,
      последната от тях е гълъб;
      те сред тополките развяват
      мистериозни муселини.
      Ах, колко тъмна е Аламбра!
      Къде ще идат те, додето
      сред тоя кът засенчен страдат
      фонтанът, дъхавата роза?
      Кои младежи ги очакват?
      Отдъхват под коя ли мирта?
      Кои ръце крадат парфюма
      на техните два кръгли цвята?
      С тях никой не отива, никой;
      бял гълъб и две сиви чапли.
      В света се срещат кавалери,
      но те с листа се позакриват.
      А катедралата оставя
      бронз, който вятърът отнася.
      Хенил воловете приспива,
      Даро - свойте пеперуди.
      Нощта пристига пак с товара
      на хълмовете си от сенки.
      Една обувките си сочи
      посред волани от тантели;
      най-старата очи разтваря,
      най-младата пък ги премрежва.
      Кои са тези три девойки
      с висока гръд и дълъг шлейф?
      Защо ли кърпички размахват?
      Къде ли в този час ще идат?
      В Гранада улица „Елвира“
      е приютила хубавици,
      които тръгват към Аламбра,
      тритѐ, четиритѐ самички.

ПЪРВА ДЕВОЙКА

      Мълвата нека да простира
      вълните си върху Гранада.

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Сгодени ли сме?

РОСИТА

    Не, никоя.

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Казвам ли истината?

ТРЕТА ДЕВОЙКА

      С тантели от слава покрити
      са нашите годежни ризи.

РОСИТА

    Но...

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Нощта ни се харесва.

РОСИТА

    Но...

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Все по улицата в сняка...

ПЪРВА ДЕВОЙКА

      И изкачихме с в Аламбра
      тритѐ, четиритѐ, самички.

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    Ах!

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Замълчи!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    Защо?

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Ах!

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Ах, нека никой не го чуе!

РОСИТА

    Аламбра, ти, жасмин от мъка,
    над теб отдъхва си луната.

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Дете, леля ти те вика.

     

    (много тъжна)

     

РОСИТА

    Плакала ли си?

ИКОНОМКАТА

    (въздържайки се)

     

    Не, само че така... имам си нещо...

РОСИТА

    Не ме плаши! Какво има?

     

    (Излиза бързо, поглеждайки Икономката, която започва тихо да плаче.)

     

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    (високо)

     

    Какво се е случило?

ВТОРА ДЕВОЙКА

    Хайде, кажи!

ИКОНОМКАТА

    Млъкнете!

ТРЕТА ДЕВОЙКА

    (тихо)

     

    Лоши новини ли има?

ИКОНОМКАТА

    (Води ги към вратата, през която излезе Росита.)

     

    Сега й съобщават.

     

    Пауза, всички се вслушват.

     

ПЪРВА ДЕВОЙКА

    Росита плаче, да отидем при нея!

ИКОНОМКАТА

    Елате, аз ще ви разкажа всичко! Оставете я сега! Можете да минете през вратичката.

      (Всички излизат. Сцената остава празна. Отдалече се чува клавирен етюд от Серни. Влиза Племенникът. Спира се по средата на сцената, защото влиза Росита. Племенникът отива към нея и я прегръща през кръста. Тя слага глава на рамото му.)

РОСИТА

      Защо очите ти тогава
      коварно с моите се сляха?
      Защо ръцете ти плетяха
      венец, за да ме украсява?
      По-късно с траура на славей
      ти младостта ми облада;
      бе сочеща ми път звезда
      със собственото си присъствие;
      разби се с твоето отсъствие
      и лютнята ми за беда.

ПЛЕМЕННИКЪТ

    (Води Росита към едно канапе. Двамата сядат.)

     

      Ах, братовчедке, ти мой клет,
      измъчен славей под снега,
      уста си сключила сега
      пред мраз измислен, но прокрет.
      Не тръгвам със сърце от лед;
      морета прекосил дори,
      водата ще ме надари
      със рози от покой и пяна,
      за да притихне моя пламък,
      когато цял ме изгори.

РОСИТА

      Една нощ бях полузаспала
      там на балкона със жасмин.
      Видях два ангела невинни
      над роза влюбена и бяла.
      Видях я в миг почервеняла,
      а току-що бе бяла тя,
      но нежно цвете сред цветята,
      листенцата й обгорени
      се ронеха пред мен ранени
      от устните на любовта.
      Тъй, мили братовчеде, стана,
      че в миртовата си градина
      скрих белотата си невинна
      и мъката си във фонтана.
      Като сърничка ти ме хвана,
      съзрях те в нощния покой,
      усетих аз игли безбройни
      в сърцето ми да се забиват
      и раните да го покриват,
      червени като млад шибой.

ПЛЕМЕННИКЪТ

      Ще дойда, братовчедке, с мен
      ще тръгнаш с ладия, която
      ще бъде цялата със злато,
      с платна от радост и в край блажен;
      в лъчи и сенки, в нощ и ден
      ти ще ми бъдеш в мисълта.

РОСИТА

      Отровата на любовта
      в самотната душа расте
      и от вълна̀ и пръст плете
      за мен савана на смъртта.

ПЛЕМЕННИКЪТ

      Щом моя бавен кон в полята
      пасе треви с роса покрити
      и над рекичката мъглите
      обгърнат пак зида от вятър,
      щом лятото над равнината
      разлее пурпур разжарен
      и щом сланата впие в мен
      искри от грейнала звезда,
      понеже влюбен съм, твърдя,
      че гина аз по теб блажен.

РОСИТА

      Жадувам аз пред мен да спреш
      в Гранада, следобед, пленена
      от тая светлина, солена
      от морска мъка и копнеж.
      Ти там лимони ще съзреш;
      жасмин изсъхнал, изтерзан,
      от камъните разпилян,
      ще ти се пречка из краката;
      и туберози като вятър
      ще люшнат моя стар таван.
      Ще дойдеш ли?

ПЛЕМЕННИКЪТ

                И ще те сваря?

РОСИТА

      Кажи с кой гълъб озарен
      вест ще ми пратиш някой ден?

ПЛЕМЕННИКЪТ

      Кой? Гълъбът на мойта вяра.

РОСИТА

      С везби чудесни ще изшаря
      чаршафи и за двама - мога!

ПЛЕМЕННИКЪТ

      Кълна се - в перлите на бога,
      с разцъфналия карамфил
      върху гръдта му - тук съм бил
      и тук ще дойда.

РОСИТА

                          Ти си мил!
      Е, сбогом братовчеде!

ПЛЕМЕННИКЪТ

                        Сбогом!

     

    Прегръщат се. В далечината се чува пианото. Племенникът си отива. Росита плаче. Влиза Чичото и прекосява сцената по посока към зимната градина Щом вижда чичо си, Росита взима книгата за розите, която е близо до нея.

     

ЧИЧОТО

    Какво правиш?

РОСИТА

    Нищо.

ЧИЧОТО

    Четеш ли?

РОСИТА

    Да!

     

    Чичото влиза, четейки, в зимната градина.

     

      Когато сутрин се разтваря,
      червена като кръв е тя;
      за да не изгори, не пада
      над нея бистрата роса.
      Разтворена на обед, тя е
      и твърда като чист корал.
      В стъклата слънцето наднича,
      за да я види как блести.
      Когато птиците запеят
      в разлистените дървеса
      и пладнето към залез чезне
      сред морската моравина,
      тя става бяла, с белотата
      на буза бяла от солта.
      И чак когато нощ настъпи
      с разискрен рог от бял метал,
      когато потекат звездите,
      а ветровете отлетят,
      тя в синора на мрака бавно
      отронва своите листца.

 

 

З а в е с а

 

 

 

 

 

 

 

 

 

съдържание | второ действие

 

Електронна публикация на 18. декември 2023 г.
Публикация в кн. „Доня Росита или езикът на цветята“, Федерико Гарсия Лорка, Изд. „Народна култура“, С., 1978 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]