Федерико Гарсия Лорка

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

 

 

Салон с нисък таван; прозорци, със зелени щори, които гледат към парка Кармен. Тишина. Някъде часовник отброява шест часа.   И к о н о м к а т а   прекосява сцената с кутия и куфар и излиза през другата врата. Минали са десет години. Излиза   Л е л я т а   и сяда на нисък стол, в средата на сцената. Тишина. Часовникът наново бие шест часа. Пауза.

 

 

 

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Още веднъж шест часа.

ЛЕЛЯТА

    Къде е Росита?

ИКОНОМКАТА

    Горе. На кулата. А вие къде бяхте?

ЛЕЛЯТА

    Извадих последните саксии от зимната градина.

ИКОНОМКАТА

    Цяла сутрин не съм ви виждала.

ЛЕЛЯТА

    Откак умря мъжът ми, къщата е толкова празна, че изглежда двойно по-голяма, дори трябва да се търсим из нея. Някой път, като се разкашлям нощно време в стаята си, чувам ехо, сякаш съм в черква.

ИКОНОМКАТА

    Вярно е, че къщата стана прекалено голяма.

ЛЕЛЯТА

    Но, ако той беше жив, с онзи негов светъл ум, с неговия талант...

     

    (Почти се разплаква.)

     

ИКОНОМКАТА

    (тананикайки)

     

    Ла-ла-ра-ла-ла... Не, сеньора, не плачете, не ви разрешавам да плачете. Изминаха вече шест години откак е умрял и не искам вие да скърбите както в първия ден. Достатъчно сме го оплаквали! Горе главата, сеньора! Слънцето трябва отново да разкъса мрака! Нека покойниет ни чака още дълги години, а докато ни чака, може да си гледа розите!

ЛЕЛЯТА

    (Става.)

     

    Остарях много. Голямо нещастие тегне върху нас.

ИКОНОМКАТА

    Старостта няма никого да отмине. Аз да не съм млада!

ЛЕЛЯТА

    Ех, да можех да бъда на твоите години!

ИКОНОМКАТА

    Не ни делят чак толкова години, но понеже аз много работих, напълнях, а на вас от много седене по столовете ви се схванаха краката.

ЛЕЛЯТА

    Какво искаш да каже, че не съм работила ли?

ИКОНОМКАТА

    С крайчеца на пръстите си, с конци, с дръжки на цветя, с конфитюри; а аз работих с гърба си, с коленете си, с ноктите си.

ЛЕЛЯТА

    Да ръководиш едно домакинство, не е ли според теб работа?

ИКОНОМКАТА

    Много по-трудно е да търкаш дъски.

ЛЕЛЯТА

    Не искам да споря.

ИКОНОМКАТА

    А защо пък не? Така поне времето минава по-незабелязано. Хайде! Отговорете ми! Но ние онемяхме. По-рано поне си кресвахме. За това, за онова, за крема, за гладенето.

ЛЕЛЯТА

    Примирила съм се вече. Един ден чорбица, друг ден попарка, чаша вода, молитвената броеница в джоба, така ще дочакам благочестиво смъртта! Но само като си помисля за Росита...

ИКОНОМКАТА

    Нейното нещастие!

ЛЕЛЯТА

    (разпалено)

     

    Като си помисля камо как безобразно се отнесоха с нея, за тази ужасна и така дълго подхранвана лъжа, за невярното сърце на онзи човек, който не прилича на моето семейство и не заслужава да бъде негов член, обзема ме неудържимо желание да бъда на двадесет години, да се кача на парахода, да отида в Тукуман и с камшик в ръка...

ИКОНОМКАТА

    (Прекъсва я.)

     

    ...да грабна една сабя и да му отрежа главата, да я стрия между два камъка и да му отрежа ръката, която вдига за лъжеклетва и с която написа измамните си любовни писма.

ЛЕЛЯТА

    Да, точно така. Да плати с кръвта си, това което е струвало кръв, въпреки че и нейната кръв и неговата все са моя кръв и после...

ИКОНОМКАТА

    ...да разпилея праха в морето...

ЛЕЛЯТА

    Да го възкреся и да го доведа при Росита, за да мога пак да дишам, спокойна за честта на семейството си.

ИКОНОМКАТА

    Признайте сега, че съм имала право!

ЛЕЛЯТА

    Признавам!

ИКОНОМКАТА

    Отвъд океана той е намерил богатата жена, която е търсил, и се е оженил за нея, но можеше поне навреме да го каже. Защото кой ще вземе сега Росита? Та тя е вече прецъфтяла. Не можем ли, сеньора, да му пратим едно отровно писмо, та да умре веднага, щом го отвори?

ЛЕЛЯТА

    Що за мисъл! Вече осем години откак този мръсник е женен, а до преди месец не се осмели да пише истината. Аз долових нещо в писмата му: пълномощия, които така и не се получиха, двусмислени думи, недомлъвки, докато най-после изпля камъчето. Разбира се, след като умря баща му. А това нещастно създание...

ИКОНОМКАТА

    Шт!

ЛЕЛЯТА

    Вземи двата буркана!

 

Влиза   Р о с и т а,   облечена в светлорозово, по модата от 1910 година, с коса на букли. Изглежда много остаряла.

 

ИКОНОМКАТА

    Милата ми!

РОСИТА

    Какво правите?

ИКОНОМКАТА

    Поклюкарствахме си. Ти накъде си тръгнала?

РОСИТА

    Отивам в зимната градина. Извадихте ли саксиите?

ЛЕЛЯТА

    Само няколко останаха.

     

    Р о с и т а,   излиза. Двете жени бършат сълзите си.

     

ИКОНОМКАТА

    Не може ли нещо да се направи? Вие си седите, аз си седя! А камбаните бият ли бият на умряло! Няма ли за него воденични камъни, за да го стрият на прах!

ЛЕЛЯТА

    Мълчи! Престани!

ИКОНОМКАТА

    Аз не съм достатъчно мъдра, за да понеса тези работи без сърцето ми да подскача в гърдите като подгонено куче. Когато погребах мъжа си, много ми беше тежко, но дълбоко в сърцето си изпитвах голяма радост... Не, не радост, просто облекчение, че не мен, а него заравят. Когато погребвах дъщеричката си, разбирате ли ме, когато погребвах дъщеричката си, имах чувството, че ми разкъсват вътрешностите, но мъртвите са си мъртви. Те са мъртви, ние плачем, някаква врата се затваря и животът продължава да си тече. Но това, което стана с Росита, е по-лошо. Да обичаш, а да няма кого да обичаш, да плачеш, а да не знаеш за кого плачеш, да въздишаш за някого, а да знаеш, че той не заслужава въздишките ти! Това е отворена рана, от която непрекъснато тече кръв, а няма на този свят кой да донесе памък, бинтове или пък спасителната охлаждаща буца сняг.

ЛЕЛЯТА

    Какво мога да направя аз?

ИКОНОМКАТА

    Да се оставим да ни влачи реката!

ЛЕЛЯТА

    На старини животът показва опаката си страна.

ИКОНОМКАТА

    Докато още ми служат ръцете, нищо няма да ви липсва.

ЛЕЛЯТА

    (пауза, съвсем тихо, сякаш засрамена)

     

    Слушай, аз вече не мога да ти плащам заплатата. Ще трябва да си потърсиш другаде работа.

ИКОНОМКАТА

    Ах, какво отвратително течение става. Ах! Да не би да ми е писано да оглушея? А сега... какво ми става, та ми се допя изведнъж? Като децата на излизане на училище.

     

    Чуват се детски гласове.

     

    Чувате ли, сеньора? За мен вие сега повече от всеки друг път сте сеньора!

     

    Прегръща я.

     

ЛЕЛЯТА

    Слушай!

ИКОНОМКАТА

    Отивам да готвя. Пържени червеноперки с копър!

ЛЕЛЯТА

    Слушай!

ИКОНОМКАТА

    И една планина снежни топки... Ще ви направя една планина от снежни топки с разноцветни захарни топчета.

ЛЕЛЯТА

    Но изслушайте ме!

ИКОНОМКАТА

    (високо)

     

    Кажете! Ето го и дон Мартин! Влезте, дон Мартин! Хайде, позабавлявайте малко сеньората!

     

    Излиза бързо. Влиза   Д о н   М а р т и н.   Той е стар, червенокос. Ходи с патерица, тъй като единият му крак е по-къс. Блогородна, достойна осанка, по лицето му е изписана дълбока тъга.

     

ЛЕЛЯТА

    Радвам се, че ви виждам!

ДОН МАРТИН

    Кога ще напуснете окончателно къщата?

ЛЕЛЯТА

    Днес.

ДОН МАРТИН

    Няма какво да се прави!

ЛЕЛЯТА

    Новата къща не е като тази. Но има хубав изглед и вътрешно дворче с две смокини. Могат да се посадят и цветя.

ДОН МАРТИН

    (Сяда.)

     

    Така ще бъде по-добре.

ЛЕЛЯТА

    А вие как сте?

ДОН МАРТИН

    Както обикновено. Току-що предадох урока си по теория. Беше истински ад! Темата е много благородна: „Концепция и дефиниция на хармонията“. Но учениците не проявяват никакъв интерес. Какви деца! И аз лично не мога да се оплача, възрастта ми все пак им вдъхва известно уважение; като се изключат, разбира се, поставените на стола ми карфици или лепнатия на гърба ми мокър парцал. Но с колегите ми си позволяват страшни неща. Все са богаташки деца, плащат си и човек не може да ги накаже. Това ни го повтаря непрекъснато директорът. Вчера си наумили да проверят дали носи корсет бедният сеньор Канито, новият учител по география, който е леко изкривен. Големите нехранимайковци, в съюз с момчетата от интерната, го издебнали, когато бил сам в двора, разголили го до кръста, вързали го за стълб и го поляли от един балкон с кана вода.

ЛЕЛЯТА

    Горкият човек!

ДОН МАРТИН

    Всеки ден прекрачвам със страх прага на училището, очаквам какви ли не изненади, въпреки че, както вече казах, те уважават все пак възрастта и нещастието ми. Преди време избухна страшен скандал, защото сеньор Консуегра, който е прекрасен преподавател по латински, бил намерил едно котешко изпражнение в дневника.

ЛЕЛЯТА

    Дяволски изчадия!

ДОН МАРТИН

    Те плащат... а ние живеем от това. Вярвайте ми, че на всичко отгоре техните родители се смеят на тези безобразия, защото няма да изпитваме децата им на зрелостния изпит и ни смятат за хора без честолюбие и достойнство, за хора, които стоят на най-ниското стъпало, но все още носят колосани яки и връзки!

ЛЕЛЯТА

    Ах, дон Мартин!

ДОН МАРТИН

    Какъв свят! Винаги съм мечтал да бъда поет. Дадоха ми цъфнало цвете и аз написах драма, но тя не видя бял свят...

ЛЕЛЯТА

    „Дъщерята на Хефтѐ“?

ДОН МАРТИН

    Да, точно така.

ЛЕЛЯТА

    Росита и аз я прочетохме. Вие ни я бяхте дали. Четохме я четири или пет пъти.

ДОН МАРТИН

    (плахо)

     

    И какво?

ЛЕЛЯТА

    Много ми хареса. Винаги съм ви го казвала. Няма да забравя момента, когато тя умира, спомня си за своята майка и я вика.

ДОН МАРТИН

    Силен момент, нали? Истинска трагедия! По замисъл и форма. Но не можах да се наложа да бъде поставена.

      (Започва неочаквано да рецитира.)

       

      О, благородна майко! Загледай се в онази,
      която в сън презиран се просна победена;
      вземи от мене, майко, искрящите брилянти
      и този стон предсмъртен на моето сражение.

     

    Да не би да е лошо? А не звучи ли добре този стих с ударението и цезурата си: „и този стон предсмъртен на моето сражение“?

ЛЕЛЯТА

    Прекрасно! Прекрасно!

ДОН МАРТИН

    А когато Глуциний иска да се срещне с Йесай и повдига навеса на шатрата?

ИКОНОМКАТА

    (Влиза и прекъсва.)

     

    Тук.

     

    Влизат   Д в а м а   р а б о т н и ц и,   облечени в работни комбинезони.

     

ПЪРВИ РАБОТНИК

    Добър вечер!

ДОН МАРТИН И ЛЕЛЯТА

    (в един глас)

     

    Добър вечер!

ИКОНОМКАТА

    Ето това.

     

    Показва голямото канапе в дъното на стаята. Работниците го изнасят бавно, като че ли носят ковчег. Икономката тръгва след тях. Тишина. Чуват се два камбанни звъна.

     

ДОН МАРТИН

    Да не би да е за тържествената литургия в чест на Света Гертруда Велика?

ЛЕЛЯТА

    Да, в черквата „Сан Антонио“.

ДОН МАРТИН

    Трудно е да си поет.

     

    Р а б о т н и ц и т е   и   И к о н о м к а т а   напускат стаята.

     

    След това мислех да стана аптекар. Щях да се гледам живота!

ЛЕЛЯТА

    Брат ми, Бог да го прости, беше аптекар.

ДОН МАРТИН

    Но не успях. Трябваше да помагам на майка си и станах учител. Затова завиждах на вашия мъж. Той цял живот е вършил това, което му е било присърце.

ЛЕЛЯТА

    Там му е било нещастието!

ДОН МАРТИН

    Не отричам, но моята съдба е по-лоша.

ЛЕЛЯТА

    Но вие продължавате да пишете.

ДОН МАРТИН

    Пиша, и за какво ли? Не си правя никакви илюзии. Все пак само това ми доставя удоволствие. Четохте ли вчерашния ми разказ във втория брой на „Менталидад Гранадина“?

ЛЕЛЯТА

    „Рожденият ден на Матилде“ ли? Да, четохме го; чудесен е.

ДОН МАРТИН

    Нали е чудесен? Исках да се подновя малко и написах нещо на съвременна тема. Споменавам дори за самолет. Човек действително трябва да върви в крак с времето си. Излишно е обаче да ви казвам, че от всичко, което съм писал, най-много обичам сонетите си.

ЛЕЛЯТА

    Посветени на деветте музи на Парнас!

ДОН МАРТИН

    На десетте, на десетте! Не си ли спомняте, че нарекох Росита моя десета муза?

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Сеньора, помогнете ми да сгъна покривката за легло.

     

    Двете започват да сгъват.

     

    Дон Мартин с рижата си грива! Защо не сте се оженили, човече божи? Нямаше да сте сега така самотен в живота.

ДОН МАРТИН

    Никоя не ме поиска!

ИКОНОМКАТА

    Няма вече добър вкус на този свят! А как прекрасно умеете да се изразявате!

ЛЕЛЯТА

    Да не вземеш сега да го накараш да се влюби в теб!

ДОН МАРТИН

    Нека опита!

ИКОНОМКАТА

    Когато преподава в стаите на долния етаж, аз отивам при въглищаря, за да го слушам оттам. „Какво е идея?“ „Мисъл, общо понятие за даден предмет или явление.“ Не е ли така?

ДОН МАРТИН

    Я вижте! Я вижте!

ИКОНОМКАТА

    Вчера казахте високо: „Не, тук има инверсия“, а после „триумфален химн“. Много бих искала да разбирам тези думи, но тъй като те са ми съвсем чужди, ме напушва смях и въглищарят, който чете все една и съща книга: „Развалините на Палмира“, ми хвърля погледи на настръхнал котарак. Но макар и да се смея и нищо да не знам, разбирам, че дон Мартин е голям човек.

ДОН МАРТИН

    Днес не се отдава никакво значение на реториката и поезията, както и изобщо на цялото университетско образование.

     

    И к о н о м к а т а   бързо излиза със сгънатата покривка.

     

ЛЕЛЯТА

    Какво да се прави! Малко време ни остава още да се подвизаваме на тази театрална сцена!

ДОН МАРТИН

    И това време ние трябва да посветим на добротата и саможертвата.

     

    Чуват се гласове.

     

ЛЕЛЯТА

    Какво става?

ИКОНОМКАТА

    (Влиза.)

     

    Дон Мартин, викат ви в училището! Учениците са пробили с пирон водопроводните тръби и всички стаи са наводнени.

ДОН МАРТИН

    Отивам. Мечтаех за Парнас, а трябва да играя ролята на зидар и водопроводчик. Ако не ме блъсне, разбира се, някой или ако не се хлъзна да падна...

     

    Икономката помага на дон Мартин да стане. Чуват се гласове.

     

ИКОНОМКАТА

    Добре де! Какво сте се разбързали. Вървете бавно, пък в това време дано се качи водата и не остави жив нито един нехранимайко!

ДОН МАРТИН

    (Влиза.)

     

    Да бъде благословено името Господне!

ЛЕЛЯТА

    Бедният Каква съдба!

ИКОНОМКАТА

    Може ли да се сравни неговата съдба с вашата? Той само глади яките си и кърпи чорапите си, а когато се разболя и аз му носех нещо за хапване, видях, че чаршафите на леглото му са черни като въглища, а да не говорим за стените и умивалника...

ЛЕЛЯТА

    Не е само той. И други живеят като него...

ИКОНОМКАТА

    Затова ще повтарям, доде съм жива: проклети да са богатите! Проклети! Да не остане от тях дори и помен...

ЛЕЛЯТА

    Остави ги на мира!

ИКОНОМКАТА

    В едно съм сигурна. Щом умрат те, отиват направо в пъкъла. Къде мислите, че се намира дон Рафаел Сале, онзи изедник на бедните, на чието погребение завчера (лека му пръст) имаше цяла тълпа свещеници и монахини и се отслужиха какви ли не заупокойни служби и обреди. В пъкъла, разбира се! А там той ще каже: „Отпуснете клещите, аз притежавам двайсет милиона пезети. Ще ви дам двеста хиляди, ако махнете въглищата, които сте запалили под краката ми.“ Но дяволите ще си го горят и ще си го стискат с клещите, ще го ритат и бият, докато от кръвта му остане въглищен прах.

ЛЕЛЯТА

    Ние, християните, знаем, че нито един богаташ няма да отиде в рая. Но внимавай да не попаднеш с тези твои приказки, макар и бедна, в ада.

ИКОНОМКАТА

    Аз, в ада? Само да посмеят, така ще блъсна котела н главния тартор, че врялата вода ще се разсипе и ще залее целия свят. Не, сеньора! Аз ще насиля входа на рая!

     

    (нежно)

     

    Заедно с вас. Ще получим и двете кресла от небесносиня коприна, от онези, които сами се люлеят, а освен това и ветрила от червен атлас. Между нас Росита ще се люлее на люлка от жасмин и розмарин, а малко по-назад вашият съпруг, покрит с рози, така както го изнесохме оттук; със същата усмивка, със същото бяло чело - все едно, че от кристал - вие ще се люлеете на една страна, а аз - на друга, Росита на трета Там ще бъде и добрият дядо Боже. Той ще ни обсипва с рози, като че ли сме седефени фигури от някаква процесия с много свещи и богата украса.

ЛЕЛЯТА

    А многото кърпички, напоени със сълзите ни, ще останат тук долу!

ИКОНОМКАТА

    Точно така, нека си гният тук! А нас ще ни чака небесно празненство!

ЛЕЛЯТА

    Защото тук на земята нищо хубаво не може вече да ни се случи.

ПЪРВИ РАБОТНИК

    (Влиза.)

     

    Какво ще желаете?

    ИКОНОМКАТА

    Елате с мен.

     

    Излизат. От вратата.

     

    Горе главата!

ЛЕЛЯТА

    Бог да те благослови!

     

    Бавно сяда.

     

    Влиза  ; Р о с и т а   с връзка писма в ръка. Мълчение.

     

ЛЕЛЯТА

    Вдигнаха ли вече скрина?

РОСИТА

    Току-що. Братовчедката ви Есперанса прати едно дете да вземе отвертката.

ЛЕЛЯТА

    Сигурно ще приготвят леглата за нощта. Трябваше да отидем по-рано, за да подредим всичко по наш вкус. Братовчедка ми ще сложи мебелите как да е.

РОСИТА

    Предпочитам да изляза от този дом по тъмно. Ако можех, бих изгасила дори и уличния фенер. Съседките, така или иначе, ще издебнат да ни видят. Вратата на къщата беше цял ден отворена заради носачите и през цялото време любопитните деца надничаха - все едно, че в къщата има мъртвец.

ЛЕЛЯТА

    Ако бях в течение на работите на чичо ти, никога нямаше да допусна той да ипотекира къщата и цялата мобилировка. Оттук ще изнесем само столовете, на които седим, и леглата, на които спим.

РОСИТА

    И в които ще умрем.

ЛЕЛЯТА

    Добре ни подреди той! Утре идват новите собственици. Бих искала да можеше чичо ти да ни види отнякъде. Изкуфял старец! Мекушав в сделките! Оглупя със своите рози! Той никога не е знаел какво представляват парите! Всеки ден ме е разорявал по малко. „Господин Еди-кой си те търси!“, а той: „Да заповяда!“ и дошлият влиза с празни джобове, а излиза с пълни, така пълни, че ще се скъсат дори! И винаги добавяше: „Само жена ми да не разбере!“ Разсипник! Глупак! На всички нуждаещи се ще помогне, всяко дете ще защити, защото, защото... имаше най-чиста, най-благородна душа! Не, не, млъкни, старухо! Млъкни, какво си се разбъбрала! Разорени, та разорени! Преклони се пред волята Божия! Добре де! Само мир да има! Но като те погледна...

РОСИТА

    Не се грижи за мен, лельо! Аз знам, че той се разори, за да ми купи мебели и чеиза. Затова сега ми е толкова тежко.

ЛЕЛЯТА

    Правилно е постъпил. Ти заслужаваш всякаква жертва. Всичко, което е купил, е достойно за теб и ще блесне с цялата си красота в деня, в който ще го употребиш.

РОСИТА

    Когато ще го употребя ли?

ЛЕЛЯТА

    Да, разбира се. На твоя сватбен ден.

РОСИТА

    Не ме карайте да говоря!

ЛЕЛЯТА

    Грешката на всички порядъчни жени у нас е, че мълчим! Не говорим, а трябва да говорим!

     

    (на висок глас)

     

    Дойде ли пощата?

РОСИТА

    Какво мислите да правите?

ЛЕЛЯТА

    Да ти покажа как се живее, за да се научиш и ти!

РОСИТА

    (Прегръща я.)

     

    Тихо!

ЛЕЛЯТА

    Чувствам от време на време нуждата да говоря открито. Разкъсай самотата на тези четири стени, дете, не се давай на нещастието!

РОСИТА

    (на колене пред нея)

     

    Годините ме приучиха да не живея собствения си живот с мисъл по неща, много отдалечени от мен. И сега, когато тези неща вече не съществуват, продължавам да кръжа, да кръжа безспирно около изстиналото огнище и да търся изход, който никога не ще намеря. Аз знаех, че той се е оженил. Намери се доброжелателна душа, който ми го каза. Получавах писмата му с надежда, изпълнена с вопли, която учудваше и мен самата. Ако хората не бяха говорили, ако Вие не бяхте узнали нищо, ако самата аз знаех, неговите писма и лъжи щяха да подхранват надеждата ми, сякаш не е минала и една година от раздялата. Но всички знаят. Всички ме сочат с пръст и моята невинна сдържаност на годеница ме прави смешна, превръща в жалка гавра моминското ми ветрило. Всяка изминала година смъква сякаш от тялото ми част от моето облекло. Днес се омъжва една приятелка, после втора, трета; ражда се дете, което пораства, тръгва на училище и идва да ми покаже бележките си, строят се нови къщи, пеят се нови песни. Само аз си оставам същата, със същите трепети; също като преди късам все същите карамфили, гледам все същите облаци. И един ден отивам на разходката и изведнъж си давам сметка, че вече никого не познавам. Момичета и момчета ме задминават, защото вървя бавно и се задъхвам от умора. Току някой подхвърля: „Тази пък стара мома.“ А друг младеж, хубав и къдрокос, добавя: „Не ухае повехналото цвете!“ Аз чувам всичко това и не мога да изкрещя дори, а продължавам да вървя, с уста, пълна с горчилка, и с безкрайно желание да избягам, да събуя обувките си и да се затворя завинаги вкъщи.

ЛЕЛЯТА

    Росита! Дете мое!

РОСИТА

    Стара съм вече. Вчера чух икономката да казва, че все още мога да се омъжа. В никакъв случай! Избийте си го от главата! Изгубих надеждата да стана съпруга на онзи, когото обичах с цялото си сърце, когото обичах... и още обичам. Всичко свърши! И въпреки това, въпреки че не си правя никакви илюзии, лягам и ставам със страшното чувство - най-стращното от всички чувства, - че подхранвам надежда, която вече е мъртва. Искам да избягам, не искам никого да виждам, искам да ме оставят на мира, сама! Нима една нещастна жена няма право да диша свободно? И въпреки всичко надеждата ме преследва, навърта се около мен като вълк в предсмъртен час, който се мъчи за последен път да разкъса някого!

ЛЕЛЯТА

    Защо не ме послуша? Защо не се омъжи за друг?

РОСИТА

    Бях обвързана. А освен това, влезе ли в тази къща мъж с искреното и сериозно намерение да спечели любовта ми? Нито един!

ЛЕЛЯТА

    Ти не се загледа в никого. Ти се беше сляпо увлякла по един себелюбив младеж.

РОСИТА

    Винаги съм била сериозна.

ЛЕЛЯТА

    Ти се беше вкопчила в една мисъл, без да държиш сметка за действителността, без да помислиш за бъдещето си.

РОСИТА

    Такава съм! Не мога да стана друга! Остана ми само достойнството. А това, което преживявам вътрешно, за себе си го пазя!

ЛЕЛЯТА

    Точно това не ми харесва!

ИКОНОМКАТА

    (втурва се на сцената)

     

    И на мен не ми харесва! Сега ще се изприказваш, ще изплачеш мъката си! Ще си поплачем трите и ще делим скръбта!

РОСИТА

    Какво мога да ви кажа! Има неща, за които не може да се говори, защото не могат да се изразят с думи. А и да ги имаше, никой няма да разбере значението им. Вие ме разбирате, когато ви поискам хляб и вода, дори и добра дума, но никога няма да ме разберете, нито пък можете да ме избавите от тази ръка, която не знам дали изгаря или вледенява сърцето ми, колчем остана сама.

ИКОНОМКАТА

    Все пак ни каза нещо.

ЛЕЛЯТА

    За всичко се намира лек.

РОСИТА

    Бих могла безкрайно дълго да говоря. Знам, че очите ми винаги ще останат млади, но знам също, че гърбът ми всеки дне все повече се превива. Всъщност не ми се е случило нещо по-различно от това, което сполетява хиляди жени.

     

    Пауза.

     

    Защо ли говоря!

     

    (на Икономката)

     

    Приготви нещата, защото след малко ще напуснем тази къща.

     

    (към Лелята)

     

    А Вие, лельо, не се тревожете за мен.

     

    Пауза.

     

    (към Икономката)

     

    Хайде! Не обичам да ме гледат така! Смущавате ме с вашите очи на верни кучета!

     

    (И к о н о м к а т а   излиза.)

     

    Тези съжалителни погледи ме дразнят и смущават.

ЛЕЛЯТА

    Какво искаш да направя, мое дете?

РОСИТА

    Не се занимавайте с мен!

     

    Пауза.

     

    (Разхожда се.)

     

    Знам, че като ме гледате, мислите за сестра си, и тя стара мома като мен. Тя е била кисела, мразела е децата и всяка жена с нова рокля... Но аз няма да стана като нея.

     

    Пауза.

     

    Простете!

ЛЕЛЯТА

    Глупости!

     

    В дъното на стаята се появява   М л а д е ж   на около осемнадесет години.

     

РОСИТА

    Влезте!

МЛАДЕЖЪТ

    Какво става? Изнасяте ли се?

РОСИТА

    След малко тръгваме. Щом се стъмни.

ЛЕЛЯТА

    Кой е този?

РОСИТА

    Синът на Мария.

ЛЕЛЯТА

    Коя Мария?

РОСИТА

    Най-възрастната от онези три сестри, които ми бяха приятелки на младини.

ЛЕЛЯТА

    Ах!

     

      Които тръгват към Аламбра -
      тритѐ, четиритѐ, самички.

     

    Извини ме, чедо, отслабна ми паметта.

МЛАДЕЖЪТ

    Рядко сме се виждали.

ЛЕЛЯТА

    Прав си. Много обичах майка ти! Тя беше прекрасен човек. Умря по едно и също време с мъка ми.

РОСИТА

    Преди него.

МЛАДЕЖЪТ

    Изтекоха осем години.

РОСИТА

    Същото лице!

МЛАДЕЖЪТ

    (весело)

     

    Моето е по-грозно. Сякаш с чук са го дялали.

ЛЕЛЯТА

    Шегобиец и весел като нея.

МЛАДЕЖЪТ

    Разбира се, приличаме си. За карнавала се облякох с една мамина рокля, от времето, когато съм бил още в люлката, една зелена...

РОСИТА

    (меланхолично)

     

    ...с черни панделки и декоративни копчета от светло зелена коприна...

МЛАДЕЖЪТ

    Да.

РОСИТА

    И с голяма панделка от кадифе на талията...

МЛАДЕЖЪТ

    Да, точно така.

РОСИТА

    Чиито два края стигат почти до земята.

МЛАДЕЖЪТ

    Как помните! Ужасна мода!

     

    Усмихва се.

     

РОСИТА

    (тъжно)

     

    Хубава беше онази мода!

МЛАДЕЖЪТ

    Как можете да твърдите това! Слязох долу, навлякъл онези вехтории, които изпълниха цялата къща с миризма на нафталин. Умирах си от смях, а леля ми горчиво заплака и каза, че приличам страшно на мама. Това ме развълнува и аз оставих роклята и маската на леглото.

РОСИТА

    Няма нищо по-живо от спомените, а те правят живота ни непоносим. Затова напълно разбирам онези пияни бабки, които се носят по улицата, сякаш са тръгнали да затриват света, а току седнат на някоя пейка и започват да пеят.

ЛЕЛЯТА

    Как е омъжената ти леля?

МЛАДЕЖЪТ

    В Барселона е, пише, но все по-рядко.

РОСИТА

    Има ли деца?

МЛАДЕЖЪТ

    Четири.

     

    Пауза.

     

ИКОНОМКАТА

    Влиза.

     

    Дайте ми ключовете от скрина!

     

    Леля й ги дава.

     

    (към Младежа)

     

    Този млад човек се разхождаше вчера с любимата си. Видях ги на Пласа Нуева. Тя настояваше да тръгне в друга посока, но той не отстъпваше.

     

    (Смее се.)

     

ЛЕЛЯТА

    Я го гледай ти младока!

МЛАДЕЖЪТ

    (смутен)

     

    То беше така, на шега...

ИКОНОМКАТА

    Няма защо да се изчервяваш!

     

    (Тръгва да излиза.)

     

РОСИТА

    Хайде, стига!

     

    И к о н о м к а т а   излиза.

     

МЛАДЕЖЪТ

    Имате чудесна градина!

РОСИТА

    Имахме!

ЛЕЛЯТА

    Ела, набери си малко цветя!

МЛАДЕЖЪТ

    Всичко хубаво ви желая, доня Росита!

РОСИТА

    Бог да те пази, момчето ми!

     

    Л е л я т а   и   М л а д е ж ъ т   излизат. Постепенно се свечерява.

     

    Доня Росита! Доня Росита!

      Когато сутрин се разтваря,
      червена като кръв е тя.
      Следобядът я прави бяла,
      с цвета на пяна и на сол.
      И чак когато нощ настъпи,
      отронва своите листа.

ИКОНОМКАТА

    (Влиза с шал в ръца.)

     

    Тръгваме!

РОСИТА

    Да, само да си облека палтото.

ИКОНОМКАТА

    Махнах го от закачалката и го сложих на дръжката на прозореца.

     

    Р о с и т а   излиза.

     

    Влиза   Т р е т а   с т а р а   м о м а.   Облечена е в тъмни дрехи, с траурен воал, който се спуща от главата до петите, така както се е носило в 1912 година. Говорят тихо.

     

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Икономке!

ИКОНОМКАТА

    Ако бяхте дошли само няколко минути по-късно, нямаше да ни сварите!

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Давам уроци по пиано тук наблизо, та се отбих да ви видя.

ИКОНОМКАТА

    Бог с добро да ви дари!

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Каква ужасна съдба!

ИКОНОМКАТА

    Ако сте дошли да ме натъжавате и разплаквате, спрете овреме, защото аз трябва да поддържам духа в това погребално шествие без мъртвец, на което и вие сте свидетелка.

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Дойдох само да видя как сте.

ИКОНОМКАТА

    По-добре е да не се срещате тук с тях. Елате ни на гости в новата къща.

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Така мисля и аз! Ако имате нужда от нещо, знайте, че винаги можете да разчитате на мен!

ИКОНОМКАТА

    Все ще му се види краят на лошото!

     

    Чува се бучене на вятър.

     

ТРЕТА СТАРА МОМА

    Излезе вятър.

ИКОНОМКАТА

    Изглежда, че ще вали.

     

    Т р е т а   с т а р а   м о м а   си отива.

     

ЛЕЛЯТА

    Влиза.

     

    Ако вятърът продължи да духа така силно, няма да остане нито една роза. Кипарисите от беседката се блъскат в стените на моята стая. Като че ли някой е решил да стъпче градината, та да не ни е мъчно, че я напускаме!

ИКОНОМКАТА

    Чак пък толкова красива никога не е била! Облякохте ли си палтото? Какъв облак! Така, сега сте загърната добре.

     

    Замята я с палтото.

     

    Като стигнем в новата къща, вечерята ще е вече готова. За десерт ще им пудинг. Нали го обичате? Пудинг, златножълт като карамфил!

     

    Гласът на Икономката е развълнуван, подтиснат. Блъска се врата.

     

ЛЕЛЯТА

    Вратата на зимната градина! Защо не я затвориш?

ИКОНОМКАТА

    Изметнала се е от влагата и не може да се затвори.

ЛЕЛЯТА

    Има да се блъска цяла нощ!

ИКОНОМКАТА

    Нали ние няма да я чуваме...

     

    Сцената е осветена само от здрача.

     

ЛЕЛЯТА

    Аз ще я чувам!

     

    Влиза   Р о с и т а,   бледа, облечена в бяло, с дълго манто, което стига до земята.

     

ИКОНОМКАТА

    (сърцато)

     

    Хайде да тръгваме!

РОСИТА

    (със слаб глас)

     

    Започва да вали. Сега поне няма никой да се покаже по балконите, за да ни види.

ЛЕЛЯТА

    Така е по-добре.

РОСИТА

    Олюлява се, обляга се на един стол и политва да падне, но Лелята и Икономката я поддържат.

     

      И чак когато нощ настъпи,
      отронва своите листца.

     

    В с и ч к и   излизат. Сцената остава празна. Чува се блъскане на врата. Внезапно в дъното се отваря една балконска врата и белите пердета се издуват от вятъра.

     

 

 

 

 

З а в е с а

 

 

 

 

 

 

второ действие | съдържание

 

Електронна публикация на 18. декември 2023 г.
Публикация в кн. „Доня Росита или езикът на цветята“, Федерико Гарсия Лорка, Изд. „Народна култура“, С., 1978 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]