Една година плувах с капитан Дисеас.
Добре бях.
През лятото се излежавах на носа, до горгоната,
възпявах червените й устни и гледах летящите риби.
В бурите се свивах в един кът на склада
заедно с корабното куче, което ме топлеше.
Накрая на годината видях веднъж в зората минаретата.
Боцманът каза:
„Света София. Тази вечер ще те водя при жени.“
Така познах жени, които са облечени само с чорапи,
жени, които ние си избираме, да, тях.
Странно бе това място:
двор с два ореха, асма и кладенец,
наоколо висок зид с късове стъкла отгоре.
Едно поточе пееше: „Тече животът ми.“
Тогаз видях за първи път едно сърце,
прободено с познатата стрела,
със въглен начертано на стената.
Видях листата на асмата, жълти,
залепнали на плочите в рядката кал,
и се обърнах да се върна пак на кораба.
Тогава боцманът ме грабна за яката
и ме хвърли в кладенеца:
водата хладка и толкова живот по кожата…
После момичето ми каза, като играеше нехайно
с дясната си гръд:
„От Родос съм, годиха ме 13-годишна за сто пари.“
Поточето си пееше: „Тече животът ми.“
Спомних си счупената стомна в свежия следобед
и си помислих:
И тази ще умре, как ще умре?
Казах й само:
„Внимавай, ще я развалиш, тя е животът ти.“
А вечерта на кораба не се реших да ида при горгоната,
срамувах се от нея.

върни се | продължи