Оттогава видях много нови пейзажи: зелени полета, които сливат пръстта с небето, човека със зърното сред непобедимата влага; платани и ели; езера с разкъсани видения над тях и лебеди - безсмъртни, защото бяха изгубили гласа си - декори, които разгъваше доброволният ми другар - скитащ актьор, който свиреше на флауто, то бе разяло устните му и разрушаваше с острите си звуци всичко, което успявах да изградя, като тръбите на Йерихон. В една ниска зала видях една картина. Възхищаваше й се много народ. Тя представляваше възкресението на Лазар. Не си спомням нито Христос, нито Лазар. Спомням си само Отвращението, в един ъгъл на картината, нарисувано с лице, което гледа чудото, сякаш го мирише. Мъчеше се да защити дъха си с едно голямо платно, провиснало на главата му. Този господин от Ренесанса ме научи да не очаквам кой знае какво от второто пришествие.

Казаха ни: ще победите, когато се подчините.
Подчинихме се и намерихме пепел.
Казаха ни: ще победите, когато се обикнете.
Обикнахме се и намерихме пепел...
Казаха ни: ще победите, когато напуснете живота.
Напуснахме живота и намерихме пепел...

     Намерихме пепел. Остава да намерим отново живота си - сега, когато вече нямаме нищо. Представям си, че онзи, който ще намери отново живота извън толкова хартия, толкова чувства, толкова борби и толкова учения, ще бъде някой като нас, само че с малко по-жестока памет. Така е - ние още помним какво сме дали. Той ще си спомня само онова, което е спечелил от всичко, което е давал. Какво ли може да си спомня пламъкът? Ако си спомня мъничко по-малко, отколкото трябва, ще угасне. Ако си спомня малко повече, отколкото трябва, пак угасва. Да можеше да ни научи, докато гори, да си спомняме колкото трябва. Аз свърших: да можеше поне сега да започне някой друг там, където свърших. Има мигове, когато ми се струва, че съм дошъл до края, че всичко е на мястото си, готово да запее подобаващо: машината, в мига, когато тръгва. Мога дори да си я представя в движение, жива, като нещо неподозирано ново. Но има още нещо: една безкрайно малка пречка, едно пясъчно зрънце, което става все по-малко, но не може да изчезне. Не знам какво трябва да кажа и какво да направя. Тази пречка ми се представя понякога като една сълза, скрита в някоя става на оркестъра, и тя ще го държи безгласен, докато се разложи. И имам непоколебимото чувство, че целият живот, който ми остава, няма да стигне, за да премахна тази капка от душата си. И ме преследва мисълта, че ако ме изгорят жив, този упорит миг ще се предаде последен. Кой ще ни помогне? Едно време, когато още плувах с корабите, през едно юлско пладне се намерих сам и осакатен на остров, сред слънцето. Един добър вятър ми донасяше утешителна мисъл и тогава дойдоха и седнаха малко настрана млада жена с прозрачна рокля, под която се очертаваше тялото й - стройно и желано, като на сърна, и един мълчалив мъж, който седна далеч от нея и я гледаше в очите. Говореха на език, който не разбирах. Тя го наричаше Джим. Но думите им нямаха никаква тежест, а погледите им - тъмни и неподвижни - ослепяваха очите им. Винаги си мисля за тях, защото те бяха единствените хора, които съм виждал през живота си без грабливия или уплашен израз, който съм забелязал у всички останали хора - онзи израз, който ги присъединява към глутницата вълци или към овчето стадо. Срещнах ги пак същия ден в една черквица на острова, която човек открива при случайна разходка и я изгубва, щом излезе от нея. Те вървяха също така раздалечени, после се приближиха един до друг и се целунаха. Жената се превърна в неясен образ и, мъничка, каквато беше, изчезна. Питах се дали съзнават, че са се измъкнали от мрежите на света...
     Време е да си вървя. Знам една пиния, наведена над едно море. По пладне тя подарява на умореното тяло една сянка, отмерена като живота ни, а вечер вятърът минава през иглите й и запява странна песен, като песента на души, които са се отърсили от смъртта в мига, когато започват отново да стават кожи и устни. Веднъж прекарах нощта под това дърво. Призори бях нов, сякаш току-що ме бяха отломили от каменната кариера.
     А! Да живее човек поне така, безразличен.

Лондон, юни 1932

върни се | съдържание